Но София Александровна, изглежда, не се радваше чак толкова. Тя ги погледна така тъжно, че Олимпиада Викторовна се препъна на половината път:
— Сонечка, пвиятелко моя, какво се е случило?
— Ох, Липочка — изхлипа София Александровна, — откраднаха ми Кузя…
— Не може да бъде!
Старицата разпери ръце.
— Не може да бъде — решително произнесе Олимпиада Викторовна. — Скита някъде, нищо повече. Соня, как може да се уазстуойваш толкова?
— Ах, не, не скита! Никога не е правил такива неща. Винаги се е връщал вкъщи вечер, а сега от три дни го няма. Звъних в милицията, но те не искат да го търсят и имам чувството, че ми се смеят…
— Колко са безсъудечни! — каза Олимпиада Викторовна. — Но, Соня, трябва ли да се измъчваш толкова? Та ти имаш още тви котавака. Пвекуасни екземпляуи.
София Александровна слабо махна с ръка:
— Ах тия екземпляри… Вечно се бият. Много ги обичам, разбира се, но Кузя беше най-добър от всички. Толкова мил, гальовен… Впрочем, заповядайте, моля ви — сепна се тя. — Какво се разприказвах и аз…
Голямата, ниска стая миришеше на нафталин, влага и котки. През малките прозорци падаха и се отразяваха в жълтия под снопове слънчеви лъчи. Мътно проблясваха прашният кристален полилей под тавана и сребърните лъжички в старинния бюфет.
— Моля, седнете — въздъхна София Александровна.
Но нямаше къде да седне. По столовете и креслата имаше шапки. Навсякъде имаше шапки: надничаха от полиците, висяха на пирони по стените, бяха натрупани върху шкафовете и образуваха цяла пирамида върху стария тумбест скрин. Високи копринени цилиндри, триъгълни войнишки шапки от времето на Суворов, сламени шапки, мексикански сомбрера, тиролски шапчици с фазанови пера, мускетарски шапки — също с пера…
— Ще полудея — прошепна Маша.
— Тук сигурно има и шапка-невидимка — тихичко отвърна Альошка.
Олимпиада Викторовна подбутна напред Маша и Альоша:
— Сонечка, ето двама от моите таланти. Дошли сме по уабота.
„Таланти! — сърдито си помисли Альошка. — За теб само принцът е талант, а аз съм нужен колкото да мъкна шапките…“ Разбира се, не го каза на глас. Стоеше и се озърташе.
Освен шапките в стаята имаше и други интересни неща: бронзов свещник със сини стъклени висулки, старинен грамофон с огромна фуния, пукната порцеланова статуетка, изобразяваща наполовина излюпило се от яйце пъстро джудже…
Статуетката стоеше върху скрина до купчината шапки, сред някакви парцалчета и пожълтели дантели. Альошка се приближи, за да погледне отблизо джуджето.
И изведнъж видя зад шапките ръба на стъклена кутия. Приличаше на аквариум.
„Че могат ли рибки да живеят в такава тъмнина?“ — помисли си Альошка. Той внимателно отмести една сива каубойска шапка, за да разгледа аквариума. И в същия миг цялата шапкарска пирамида се срути на пода.
Но Альошка не беше виновен! Изпод шапките изскочи настръхнал сив котарак. Той пресече с няколко скока стаята и катапултира през прозореца.
— Самунчо, какво те прихваща? — заохка София Александровна. — Ох, мира нямам от вас!
Альоша и Маша се хвърлиха да събират шапките.
— Няма нищо, няма нищо — говореше София Александровна, — тоя немирник Самунчо събори всичко. Колко мили деца… Дай тук тази шапка, момченце…
А върху скрина блестеше стъклената кутия, освободена от пленничеството на цилиндрите, бомбетата и триъгълните шапки. Не беше аквариум. В нея върху бронзови поставки се извисяваше платноходен кораб — мъничък, но съвсем истински.
Альошка облегна гърди върху скрина и забрави за всичко на света.
Не че искаше да стане капитан или пътешественик. Но макар че мечтаеше за друго, обичаше морето. Преди една година го бяха водили в Крим и оттогава Альоша не можа да забрави синия хоризонт, налитащите зелени вълни и огромните форщевени2 на корабите над пристана. И също така обичаше, разбира се, книгите за пирати, приключения и платноходи. Така че от пръв поглед позна какъв е корабът. Беше клипер3 — стремителен, с тесен корпус, тънък бушприт4 над острия нос, с три мачти с прави платна. Бордовете, покрити с орехов лак, и медната обшивка на дъното блестяха.
От площадките на мачтите към бордовете се спускаха обтегнати въжени стълбички. (Альошка знаеше, че се казват „ванти“.) На кран-балките висяха мънички котви, а самите балки бяха не по-дебели от кибритена клечка. Изящният щурвал5, голям колкото монета от пет копейки, беше прикрепен на рулевата колонка пред щурманската кабина.
— Ау, чуден е! — прозвуча до самото му ухо горещият шепот на Маша.