Известно време мълчаха — никой не искаше веднага да заговорят за работа, а на такива личности като тях не им отиваше да се хабят с вежливо-безсмислен разговор за времето или други дреболии. Вместо това и двамата отдадоха дължимото на перцовката9, фирменото ястие от месни изрезки и котлетите по киевски. Храната в кафенето беше проста, без претенции, за средната класа. По цена и качество. Впрочем, и на царете много често им се иска простота.
Най-накрая Артур доволно се облегна назад и откъсна омекнал поглед от чиниите. На лицето му се отрази някакъв далечен намек за блаженство — по-скоро духовно, отколкото светско.
— Как е при вас? — попита той домакина.
— Ами тихо. Направо да излезеш в отпуск. И ще ида, ще видиш! Само че като наближи лятото, когато наистина стане горещо. В Крим. В планините.
— Сякаш не знаеш, че тази година ще стане горещо чак през юли!
— Нали това казвам — ухили се Лайк. — Като наближи лятото.
— А, да — кимна Артур. — Ти винаги си бил топлолюбив.
След като помълча десетина секунди, Артур се оплака:
— А пък на нас в последно време ни дойде нанагорно. Светлите такава вълшебница намериха, леле… Едва я разкарахме за петдесет години.
— М-да — съчувствено проточи Лайк. — Петдесет години ще минат без да ги забележиш. Когато дойде Огледалото ли?
— Отчасти. Получи се много сложна история; появата на Огледалото беше само част от нея. Между другото, що за субстрат беше това, а? Виталий Рогоза от Николаев. Познаваше ли го?
— Не — поклати глава Лайк и посегна към бутилката. — Още по едно?
— Давай — не възрази Артур.
Разговорът бавно, но сигурно се приближаваше към целта на посещението на московския гост.
Артур-Завулон не съобщи в Киев за пристигането си. Просто се появи сутринта в офиса на „Тверская“ и мълчаливо седна в BMW-то на Шагрон. А той също така мълчаливо го откара на аерогара „Внуково“. А Лайк лесно разпозна възпламенилата се вероятностна нишка и отиде да го посрещне в Бориспол.
— Сигурно Шведа ще познава този Рогоза — предположи Лайк, след като замези. — Можем да го попитаме.
— Кой е този Швед?
— От Николаев. Наш Различен. На малцина мога да поверя да ми пазят гърба… На него — мога.
Артур внимателно се вгледа в събеседника си.
— Силен ли е Патрулът в Николаев?
— Сравнително. Кажи-речи трети в Украйна. По-силен даже от този в Харков.
— А вторият къде е?
— В Одеса.
— А! Там е онзи… как беше… Тор… Тур…
— Турлянски — с готовност подсказа Лайк.
— Точно така! Резултат от хибридна кръстоска между турци и полякини.
Лайк се усмихна — не предполагаше, че шефът на Дневния Патрул на Москва е в течение на чисто украинските майтапи.
— А кой ръководи в Николаев? Този твой Швед ли?
— Не — поклати отрицателно глава Лайк. — Всъщност там никой не ръководи. Турлянски командва цялото Черноморие.
— Защо? Няма ли някой достоен?
— Защо да няма? Има. Този Швед — той е доста добър маг. Само че е млад. Тъмен за образец — само че е много мързелив. Отделни инцидентни задачи — това да. Но да ръководи — не иска. Мързи го.
— Колко са там, в Николаев? Официално.
— Двайсетина души. Не съм ги броил. Повечето са дребосъци — върколаци, вампири, вещици. Вещиците са симпатични, проверих. А от маговете там са само Шведа и Иса. Между другото, в Одеса са малко повече, но там е Турлянски.
— Защо така? Масово са се преселили в Израел?
— Представи си само! Мога да разбера, ако човек иска да емигрира от Съветите в Израел. Но защо Различните? Хайде, кажи, защо му трябваше на Левка да бяга там? Ама не — избяга…
— В Одеса всичко е по-различно — мечтателно каза Артур. — Дали да не отлетя дотам?
— Отлети — сви рамене Лайк.
Артур се протегна назад, пъхна ръце в джобовете и започна да се люлее на два крака на стола.
— Я ми кажи, Лъки, — каза той, продължавайки да гледа замислено, — можеш ли да събереш хубав отбор от вашите? Около шест души?
— Нашите — в смисъл киевските, или украинските?
9
В оригинала —