Лайк продължаваше да хихика и да се весели:
— Мене може и „пу“ — каза той. — Само че ти в душата си вече свикваш с новата длъжност. Дори и да не го признаваш пред себе си. Ще отречеш ли?
Шведа вътрешно си призна: да, точно така е, защото вече го бяха споходили някои мисли относно действията му в Одеса и Николаев. Например, беше му хрумнало: трябва непременно да обсъдя с Иса някои-други неотложни николаевски проблеми и да назнача някой от новоинициираните за куриер. Някой по-пъргав, като Ефим. И да намеря постоянен куриер в Одеса.
Наистина, без самия той да го осъзнава, Шведа вече мислеше като началник, макар че до неотдавна се смяташе за волна птица без кой знае какви отговорности. Освен това си помисли, че промените, както винаги, се прокраднаха незабележимо — мислиш, че не си се променил, а всъщност вече си пораснал, поостарял, издигнал си се на поредното стъпало от стълбицата към въображаемите висини, а значи — трябва да променяш навиците си и начина на живот. Е, може би не кардинално, а само за дреболии. Но ще се наложи. И няма къде да избягаш.
А тези промени пак бяха забелязани от Лайк, а не от някой друг. Макар че в това нямаше нищо чудно: опитът си е опит. Сигурно Лайк чете в душите на младшите сътрудници като в отворена книга, написана на език, познат до най-малките тънкости.
Така незабележимо се оказаха в покрайнините на Одеса, а после и в самата Одеса. И в града Лайк караше бързо. Караше, разбира се, към центъра, на „Гогол“. Към номер четири. Към арката, водеща към двора, към голямата акация, даряваща плътна, благодатна сянка на околностите на входа и засланяща кухненския прозорец в апартамента на Арик. Този прозорец, трябва да се отбележи, беше редом до съседния вход — планировката на стария, дореволюционен дом се отличаваше с присъщата за онези времена странност.
Спирайки до самия ствол на акацията, Лайк победоносно изръмжа и незабавно щракна механизма на предпазния ремък.
— Пристигнахме! — подхвърли той към задната седалка.
Арик и особено Тамара очевидно възнамеряваха да проспят всичко на света. Но все пак реагираха на думите на Шереметиев и се размърдаха.
А той отвори вратата, изправи се до колата и сладко се протегна. Гръбнакът му отчаяно изхрущя.
След секунда Лайк замря с вдигнати ръце. От изненада и учудване.
На пейката в двора седеше слаб човек, криейки се зад разтворен вестник. Всъщност не човек — Различен.
Завулон.
Шефът на московския Дневен Патрул невъзмутимо прибра вестника и поправи тъмните си очила.
— Здравей, Артур… — измърмори Лайк. — По какъв случай?
Шереметиев наистина беше стъписан, а това се случваше много, много рядко.
— Здравей, Лайк. Какво значи „по какъв“? Кой ме покани да се повозя на хидрофойл? Не беше ли ти?
— Хм… Наистина. Аз. Или по-точно — Арик.
Лайк вече разбра: причината не беше в хидрофойла. Нещо ставаше.
— Да се поразходим, Артур. Пие ми се бира, та две не видя — предложи Лайк.
— Да се разходим — съгласи се московчанина.
— Арик, Швед, забъркайте нещо за ядене, става ли? Скоро ще се върнем.
— Ще се справим — увери го Шведа. — Ще изпека месо. И ще направим салата. Става ли?
— Напълно!
— Арик! — звучно повика Шведа. — Сядай зад волана. Отиваме на пазара. Имаш ли казан28 у вас?
— Имам — измърмори Арик. — Като че ли не знаеш. Всеки път ме питаш.
— Защото не помня. — Шведа отново се настани на мястото до шофьора. — Да помня всеки казан не си е работа. Със сигурност знам, че на яхтата има. Вкъщи също. А у вас — не помня.
— Има, стига си мърморил. — Арик седна зад волана. — Тамара, ако искаш да ти дам ключа? Да полегнеш малко…
— Не, идвам с вас. Като че ли най-накрая се наспах.
— Добре… — Арик запали неуспелия да се охлади двигател. Субаруто се шмугна през арката и зави към пазара.
Лайк и Завулон ги изпратиха с твърде еднакви погледи.
— Нещо много често започнахме да се виждаме напоследък — отбеляза Лайк, вадейки цигарите си. — Не смяташ ли?
— Такова е времето — сви рамене Завулон. — Границата на хилядолетието.
Около маговете се образува защитен пашкул, пронизан от сигнални нишчици. Създаде го Лайк, по правото на домакина. А Завулон, по правото на госта, провери надеждността му.
— Да тръгваме — предложи Завулон. — И на мен ми се допи бира.
Мостът на тъщата ги зовеше. Зовеше ги уютното кафене на открито в близкия край на моста, зовяха ги поклащащите се от соления вятър покривки, зовяха ги столчетата, зовяха ги изпотените бутилки бира в хладилниците, мирисът на близкото море и близкото пристанище, зовеше ги затопленото с очарование южно лято.
28
Тук се има предвид специален съд с полусферично дъно, предназначен за печене, подобен на използваните в китайската кухня. Бел.прев.