На входа дежуряха младежи — начинаещ вампир и миловидна вещица с тъжен наклон на очите.
— А… — обади се вещицата, но в този момент избръмча вътрешният телефон и властен глас, който се чуваше отчетливо дори от входа, каза:
— Нека влязат.
Момичето примигна; вампирът понечи да тръгне към асансьора, но Лайк и сам знаеше накъде да върви. С жест пресече намеренията на вампира и онзи остана на мястото си.
Качиха се на последния етаж; там тримата украинци бяха поети от сурова лелка-вещица, която всички московчани наричаха само по име-презиме, Ана Тихоновна, и много често — не без подмазване.
— Добър ден — поздрави Лайк и леко наведе глава.
— Не е много добър — отвърна вещицата, присвивайки устни. — Да идем да ви регистрират, че Инквизицията нещо не е в настроение… след скорошните събития.
Процедурата по регистрацията не отне много време и скоро Лайк, Озхар и Шведа влязоха в щабния хол, носейки на гърдите си по един допълнителен печат. В хола работеха няколко компютърджии; някой полугласно викаше някой си Гелемар; посивял маг, вероятно шефът на дежурната смяна, бегло преглеждаше дълга като анаконда разпечатка. Отстрани, край масата, пиеха кафе супери — наскоро посетилият Одеса Юра34 и още един силен маг на име Николай. И двамата бяха навъсени като Патриаршите езера в късна есен.
— Шефът го няма — неясно изръмжа Юра вместо поздрав. — Отиде да се разправя с инквизиторите.
— Какво, толкова ли е зле положението? — поинтересува се Лайк, сипвайки в чашката си „Чибо“ от някакъв специален, луксозен пакет. Кафето при московчаните винаги надминаваше и най-смелите очаквания.
— Даже не зле. Отвратително.
Нито един от московските магове не посегна към чайника и не наля вода на киевския гост. Впрочем, Лайк не разчиташе дори на външна проява на гостоприемство — сред Тъмните това се смяташе повече за подмазване, отколкото за вежливост.
— Какво е станало в Питер?
— Един дявол знае! Пристигнал някакъв дъртак от Ямайка, след което инквизиторската младеж се превърнала в марионетки — точно като твоите орли по време на мисията. От цялата изследователска група само Совината Глава и Хена-смилодонът останали настрана. Чехът-вампир и бившият Дивак не били в Питер; върнали се в Прага преди това.
Юра говореше неохотно и безцеремонно. Виждаше се, че от всички възможни варианти за развитие на конфликта той с радост би предпочел най-тихия и беден на събития. За съжаление този вариант беше и най-малко вероятният.
— А къде е Совината Глава сега?
— В Москва. На спешна оперативка в МГУ.
— Какво решават?
— Ами както обикновено. — Юра се намръщи. — Да бъде или не? Това е въпросът…
— Кой „да бъде“?
— Питер.
— Охо. — Лайк дълго поклащаше чашката пред носа си, вдъхвайки аромата на кафето. — Ами ако решат да „не бъде“? Ще го наводнят ли, или какво?
— Като че ли ще помогне. — Юра трепна с рамене. — Ако е било възможно да се инициира Питер, значи неговата Различна същност може да се развъплъти. Всъщност Совината Глава в момента обсъжда това със Завулон. Между другото, те първо искаха да те изчакат, но в крайна сметка решиха да не отлагат.
— Нищо — изръмжа Шереметиев. — Затова пък ще ме изпратят да разгребвам боклуците, както обикновено. Можеш да си сигурен…
— Не се и съмнявам. Да ти кажа честно, Лайк, тази Северна Палмира вече дотук ми е дошла.
— А на кого не е?
Вместо отговор Юра само въздъхна потиснато.
— Сипете си кафе — обърна се Николай към Озхар и Шведа, които мълчаха встрани. — Чашките са там, в шкафа.
— Благодаря — отвърна Шведа. — А бира има ли?
— В хладилника.
Бирата беше хубава, макар че не беше украинска…
Завулон се появи след около час и веднага извика при себе си Лайк. Озхар и Шведа останаха в един от апартаментите, който много приличаше на квартира от сталинско време. Поне имаше кухня, при това просторна. Озхар ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а Шведа не знаеше как да отвлече приятеля си от черните мисли. Нито можеше да му помогне, нито да го посъветва: николаевецът никога не беше имал продължителни любовни връзки, още повече — никога не бяха отвличали приятелката му. Общо взето, дори не разбираше защо Озхар реагира така. Тоест, с ума си можеше да предположи, че на Озхар му е тъжно и гадно, но да го сравни със собствените си усещания — не, това Шведа още не го можеше. Липсваше му жизнен опит.