Последвах я без желание отново към долния етаж; минахме през антрето и през кухнята, която се намираше в дясната част на къщата, пак там бяха трапезарията и гостната (а вляво от антрето, под „моята“ стая, нямаше нищо освен гараж). В кухнята набитата млада негърка избъбри, като сваляше лаченочерната си чанта от ръчката на вратата към задния вход: „Сега вече да си вървя, мисис Хейз.“ — „Добре, Луиза — с въздишка отговори жената. — Ще ви платя в петък.“ Минахме през малко помещение за съдините и хляба и се озовахме в трапезарията до гостната, на която преди малко се бяхме любували. Забелязах бяло чорапче на пода. Госпожа Хейз изпъшка недоволно, наведе се в движение и го хвърли в някакъв шкаф. Огледахме набързо махагоновата маса с фруктиера по средата, в която нямаше нищо освен една още лъскава костилка от слива. Междувременно напипах в джоба си разписанието на влаковете и незабелязано го измъкнах, за да го прегледам при първа възможност. Вървях все още след госпожа Хейз през трапезарията, когато в дъното внезапно пламна зеленина. „Ето верандата“ — пропя моята водачка и сетне без никакво предупреждение под сърцето ми набъбна синя морска вълна и от камъшовата рогозка на верандата, от слънчевия кръг, полугола, коленичила, се извърна към мен на колене моята ривиерска любов и ме погледна внимателно над тъмните очила.
Беше същото дете — същите тънки рамене с меден тен, същият копринен, гъвкав, гол гръб, същата руса коса. Черна кърпа на бели капки около тялото й скриваше от остарелите ми горилски очи — но не от погледа на младата ми памет — полуразвитите гърди, които тъй бях галил през онзи безсмъртен ден. И като приказна дойка на младата принцеса (изгубила се, отвлечена, намерена, облечена в цигански дрипи, през които голотата й се усмихва на краля и на нейните издирвачи) познах тъмнокафявата бенка на хълбока й. Със свещен ужас и омая (кралят ридае от радост, тръбите тръбят, дойката е пияна) отново, видях чаровния хлътнал корем, върху който бяха спирали моите устни, запътени на юг, тези момчешки бедра, върху които бях целувал назъбения отпечатък от ластика на банския — през онзи безумен, безсмъртен ден при Розовите скали. Преживеният оттогава четвърт век се стесни, образува трепетно острие и се стопи.
Извънредно трудно е да изразя с нужната сила този взрив, този трепет, този тласък на страстно узнаване. В пронизания от слънце миг, през който погледът ми успя да пропълзи по коленичилото момиченце (то примигваше над строгите черни очила — о, малки Herr Doktor, на когото е било съдено да ме излекува от всички болежки), докато минавах покрай нея под булото на зрелостта (в образа на снажен мъжествен красавец, на екранен герой), вакуумът на душата ми успя да всмуче всички подробности на яркия й чар и да ги сравни с чертите на умрялата ми любима. По-късно, разбира се, тя, тази nova, тази Лолита, моята Лолита, щеше напълно да затъмни своя прототип. Само се мъча да подчертая, че откровението на американската веранда бе само последица от „крайморското княжество“ през многострадалното ми момчешко време. Всичко между тези две събития се свеждаше до низ от слепи лутания, заблуди и измамни зачатъци на радост. Всичко общо между тези две същества ги сливаше ведно за мен.
Впрочем нямам никакви илюзии. В гореказаното моите съдии ще съзрат само преструвките на луд, просто любител на le fruit vert28. В края на краищата ми е все едно. Зная само, че докато Хейзица и аз слизахме по стъпалата към стаилата дъх градина, коленете ми бяха като отражение на колене в разлюляна вода, а устните ми — същински пясък.
„Видяхте моята Ло — произнесе тя, — а ето и моите кремове.“
„Да — казах аз, — да. Те са дивни, дивни, дивни.“
11
Експонат Номер две — бележник с черна корица от изкуствена кожа, годината (1947) е щампована със златни цифри стъпаловидно в горния ляв ъгъл. Описвам това елегантно изделие на фирмата Бланк Бланктън, Масач, все едно че е пред мен. А всъщност то беше унищожено преда пет години и това, което разглеждам сега (благодарение на любезната Мнемозина29, която го е запазила), е само мигновено въплъщение, крехко пиле от гнездото на феникса.