Маширо се поклони на своя господар, обърна се към двойката и ги раздели. И двамата гледаха с крайчеца на очите си към лъскавата сабя, докато Маширо се отдръпваше крачка назад и заемаше позиция срещу младежа. Нагаи чуваше как отдалечаващата се лимузина вие на заден ход.
Внезапният силен удар — след като Маширо се завъртя на един крак и изстреля другия нависоко, стоварвайки го отстрани върху врата на младежа — не произведе никакъв звук, доколкото Нагаи можеше да каже. Неволният стон, излязъл от безсилните устни, и тупването на вече безжизненото тяло, удрящо се в дъските, дойдоха половин секунда по-късно. Само жертвата може да чуе краткото изпращяване на раздробяващите се прешлени, му беше казал някога Маширо. Почти никаква болка. Нагаи поклати глава. Какво значение имаше? Като ще се мре, да се мре.
Нагаи наблюдаваше момичето, осъзнаващо жестоката истина за случилото се, докато се навеждаше към тялото на своя любим, надвесена над него, без да го докосва, с изписан ужас на лицето, с разперени пръсти, с отворена, но безгласна уста. Приличаше на човек, готвещ се да улови снаряд. Нагаи се замисли за дъщеря си. Закри очи от слънцето и се обърна към величествените очертания на Манхатън. Договорите трябва да се уважават, скъпа.
Падащото върху кея тяло на момичето произведе глухо тупване. Маширо незабавно изтърколи трупа на момчето върху нейния, поставяйки ги лице към лице. Главата му — приютена върху шията й, тя — отправила взор в небето, с отворена уста, сякаш всеки момент ще достигне оргазъм. После Маширо се пресегна за лъскавата катана. Нагаи извърна поглед. Не мислеше, че стомахът му ще го понесе.
Вместо това той се загледа в сребристите вълни на Хъдзън и отпусна съзнанието си. Тогава чу рязкото изсвистяване на острието, почувства вибрацията от удара по дъските под краката си, но не се обърна. Съсредоточи се върху нежния приспивен ромон на реката, обтичащ гредите под него, и отново закопня по дома си.
Малко по-късно започна да чува кръвта. Равномерните капки, които бързо преминаха на тежък неритмичен плясък от срещата на кръвта с водата. Той погледна надолу. Тъмна ивица постепенно се изнизваше изпод сянката на пристана — плаващо петно върху тихата кафяво-зелена вода. Обърна се към Маширо, който старателно бършеше сабята. Самураят му се поклони. На Нагаи му се стори, че видя нещо като усмивка. Може би… а може би не.
Не издържа и погледна. Тъмнорозови вътрешности се разливаха край телата. Лицето на момичето беше опръскано с кръв. Нагаи се извърна и посегна към вратата на колата.
— Махай ги, Маширо. Побързай.
— Хай.
2.
Полицаят с леководолазния костюм дръпна няколко пъти силно въжето и заплува към катера. Увисна се с едната ръка на планшира, а с другата даде знак на краниста да вдига. Макарите на крана започнаха да се въртят бавно, опъвайки хлабавото въже. Тогава двигателят изръмжа и секунда по-късно над мазната вода се появи хромирана броня. Въпреки че теглеха бавно, водата, изтласквана от малката кола, създаде достатъчно вълнение да разклати полицейския катер. Кранистът — човек с червено лице, сива коса, ирландско зелено кепе с детелина на върха — остави оранжевия фолксваген да виси на няколко стъпки от водата и да се отцеди. Хората от транспортното управление щъкаха нервно наоколо. Фериботи се натрупваха непрекъснато през целия следобед, принудени да работят с един пристан по-малко, което пък изнервяше жителите на Стейтън Айлънд.
Гибънз вдигна поглед към тълпата, налягала по парапета на ферибота от съседния пристан — всички изпънали като ластик вратове, за да видят фолксвагена, всичките изнервени от закъснението. Гибънз побутна шапката си назад и погледна косо към тях с оголени зъби. Свали шапката и приглади онова, което беше останало от косата му. Какво, по дяволите и за бога, искат срещу билет от двадесет и пет цента?
Гибънз застана встрани и присви очи към отражението на слънцето в остатъците от предното стъкло на бръмбара. Пак си сложи слънчевите очила. Сиромашкото лято беше в стихията си, но Гибънз не обръщаше внимание на жегата. Винаги ходеше със сако, закопчана яка и стегната вратовръзка. Това бе старо правило във ФБР от времето на Дж. Едгар2 и Гибънз го беше спазвал толкова дълго, че просто се бе превърнало в навик. Стилът на обличане в Бюрото беше станал малко по-свободен оттогава насам и никъде не се казваше, че един специален агент не бива да си разкопчава яката, ако е притеснен, само че на Гибънз това никога не му беше хрумвало.
2
Джон Едгар Хувър — (1895–1972) — един от основателите и директор на ФБР от 1924 г. до края на живота му. — Б.пр.