— Вече не ѝ дължа нищо — въздъхнах. — Има си любовник.
Последва продължително мълчание. Лоте издаде съвсем леко долната си устна.
— Разби ли ти сърцето?
Кимнах.
— И сега искаш аз да го излекувам?
За пръв път чувах тази мълчалива жена да се изразява с такава лекота и непринуденост.
— Няма да успееш, Лоте.
— Прав си, няма да успея. Знаеш ли кой е любовникът ѝ?
— Един тип, който дойде на интервю за работа при нас. Няма да получи мястото, така да го кажем. Може ли да говорим за нещо друго?
— Само да говорим ли?
— Ти решаваш.
— Добре. Само ще разговаряме. Темата е твоя грижа.
— Дадено. Донесох и бутилка вино.
Тя поклати глава едва забележимо. Обърна се. Последвах я.
Изпихме виното и заспахме на дивана. Събудих се с глава в скута ѝ. Милваше косата ми.
— Знаеш ли кое ми направи най-силно впечатление на първата ни среща? — попита Лоте, когато забеляза, че съм буден.
— Косата — отвърнах.
— И преди ли съм ти го казвала?
— Не.
Погледнах си часовника. Девет и половина. Време да се прибирам у дома. В останките от разбития ми дом, ако трябва да съм точен. Само мисълта ме накара да изтръпна.
— Ще ме приемеш ли пак? — попитах.
Тя видимо се колебаеше.
— Нуждая се от теб — отроних.
Знаех, че този аргумент не крие особена тежест. Беше заимстван от жена, която предпочиташе „Куинс Парк Рейнджърс“, защото отборът я караше да се чувства нужна. За жалост обаче не разполагах с по-убедителен аргумент.
— Ще видим — отговори Лоте. — Трябва ми малко време да си помисля.
Заварих Диана с голяма книга в ръка. Ван Морисън пееше „… someone like you make it all worth while“12. Приближих се до нея безшумно и прочетох заглавието на корицата на глас:
— „Детето в нас се пробужда“?
Тя се стресна, но се усмихна и побърза да прибере книгата на етажерката зад гърба си.
— Закъсня, скъпи. Днес прави ли нещо приятно, или само работи?
— И двете — отвърнах и се приближих до прозореца.
Гаражът се къпеше в бяла лунна светлина. Оставаше много време до идването на Уве.
— Обадих се тук-там и обмислях кого да препоръчам за мениджър на „Патфайндър“.
— Колко вълнуващо! — въодушевено плесна тя с ръце. — Нали там щеше да работи онзи, с когото те запознах… как му беше името?
— Граф.
— Да, Клас Граф! Много бързо забравям. Надявам се да купи от галерията някоя скъпа картина, след като му съобщиш за назначението. Заслужавам го, нали?
Тя се засмя весело, изтегна слабите си крака, свити досега, и се прозя. Сякаш нечия безжалостна ръка ме стисна за сърцето, както би стиснала балон с вода. Извърнах се към прозореца, та тя да не види болката, изписана по лицето ми. Жената, която смятах за неспособна на изневяра, не само умееше да се преструва, но и играеше ролята си като истинска професионалистка. Преглътнах и изчаках да си възвърна спокойния глас.
— Граф не е нашият човек — отсякох, докато гледах отражението ѝ в прозореца. — Ще препоръчам друг.
Диана не беше професионалистка — не успя да се овладее след тази новина. Брадичката ѝ увисна от изненада.
— Шегуваш ли се, скъпи? Та той е перфектен! Нали ти сам каза…
— Сгреших.
— Сгрешил си?
Не без задоволство долових пискливите нотки в гласа ѝ.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Граф е чужденец и е висок под един и осемдесет. Страда от сериозни личностни разстройства.
— Под един и осемдесет? За бога, Рогер, ти нямаш един и седемдесет. И не той, а ти имаш личностни разстройства!
Улучи болното ми място. Не ме засегна частта с личностните разстройства, за тях вероятно беше права. Помъчих се да запазя самообладание:
— Защо се разпали толкова, Диана? И аз възлагах големи надежди на Клас Граф, но всеки ден се случва хората да ни разочароват и да не оправдаят очакванията ни.
— Ти… грешиш. Не виждаш ли? Той е най-подходящият кандидат!
Обърнах се с лице към нея и се опитах да се усмихна снизходително.
— Слушай, Диана, аз съм един от най-добрите в професията си. По-точно в преценката и подбора на хора. Случва се да сгреша в личния си живот…
Лицето ѝ леко трепна.
— … но никога в професионалния. Никога.
Тя мълчеше.
— Скапан съм — казах. — Снощи не спах добре. Лека нощ.
Легнах си. Чувах стъпките ѝ на горния етаж. Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така, когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни — прочетох го някъде. Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно? Защо например не попитах Диана какво е правила в апартамента на Клас Граф? Дали защото знам, че тя няма да отговори на въпроса ми и в крайна сметка ще разчитам на собствените си догадки и предположения? Дори да бе представила срещата им като случаен гаф, нямаше да ѝ повярвам. Никоя жена не би изманипулирала съпруга си да назначи на високоплатена работа мъж, с когото е преспала само веднъж. Имах и други причини да си трая, разбира се. Докато се преструвам, че не подозирам за връзката им, няма опасност да ме обявяват за заинтересован и да предоставят преценката за неговата кандидатура на Фердинанд. Това ми позволява спокойно да осъществя малкото си жалко отмъщение и да намеря обяснение как съм заподозрял Диана в изневяра. Изключено е да ѝ разкрия, че редовно се промъквам в чужди жилища и крада картини. Обърнах се в леглото. Токчетата ѝ ми изпращаха монотонните си неразгадаеми морзови сигнали. Исках да заспя, да сънувам, да се пренеса другаде. А после да се събудя и да не помня нищо. Ето това е основната причина да не зачеквам темата пред Диана: докато не сме изрекли подозренията си на глас, все още съществува възможността да забравим, да заспим и да сънуваме, а когато се събудим, всичко това да е изчезнало, да се е превърнало в нещо абстрактно, в сцени от въображението ни като онези мислени изневери и фантазии, които се появяват ежедневно във всички — дори в най-всепоглъщащите любовни връзки.
12
Someone like you make it all worth while (англ.) — човек като теб осмисля цялото ми съществуване. — Бел.прев.