Приближавайки се към отсрещния бряг, той отново трябваше да се бори с нанагорнището на гредата; но с малко търпение и с по-голямо напрежение той се промъкваше все по-близо и по-близо, докато най-сетне краката му се удариха в ледената стена.
С малко усилия той се преметна на ледника и като пристъпи няколко крачки от пропастта, свали шапката си и я размаха във въздуха. Силно ура откъм другия бряг отговори на неговия тържествен вик. Но още по-гръмки, радостни и възторжени бяха виковете, когато след половин час и тримата стояха невредими един до друг и гледаха назад към зеещата пропаст, която бяха преминали.
Уви! Уви! Радостта им беше много краткотрайна! Един щастлив миг, последван от най-мъчителни страдания. Светъл лъч, закрит от най-тъмни облаци.
Не бяха изминали и десет минути. Ловците бяха освободили Фриц от неговата кожена опаковка и тръгнаха надолу по ледника, бързайки по-скоро да напуснат това мрачно дефиле. Едва ли бяха направили и петстотин крачки, когато пред тях се откри гледка, която ги накара изведнъж да спрат и да се обърнат един към друг с пребледнели лица и изпълнени с ужас очи. Никой нищо не продума. И тримата стояха като попарени и сочеха многозначително към стръмния дол. Нямаше нужда от думи. Гледката говореше сама за себе си.
Пред тях зееше друга пропаст — много по-широка от тази, която току-що бяха преминали. И тази пропаст, както и първата, пресичаше ледника от край до край, от скала до скала. Беше широка повече от двеста фута, а дълбока — олеле! — те дори не смееха и да погледнат в ужасната яма. За преминаването й и дума не можеше да става! Дори и кучето като че ли разбираше това; уплашено, то стоеше на края на бездната и от време на време виеше жално.
Да, пропастта беше непроходима! Това можеше да се разбере от пръв поглед, но ловците не се задоволиха само с един поглед. Тъжни и замислени, те стояха дълго време до самия й ръб и внимателно я разглеждаха. След това с бавни крачки и с разбити сърца неволно се отдалечиха от нея.
Няма да предам техния тъжен разговор. Няма да излагам подробностите около тяхното завръщане в долината. Няма нужда да опипвам как преминаха обратно пропастта и колко различни бяха чувствата им сега, когато повторно извършиха този подвиг. Човек лесно може да си представи всичко това.
Беше се почти мръкнало, когато, капнали от умора, с отпаднал дух и сломени сърца, те пристигнаха в колибата и се хвърлиха на пода, отчаяни и съкрушени.
— Боже мой! Боже мой! — въздъхна от дъното на душата си Карл. — Докога ли ще живеем в този бордей?
Глава XLIV
НОВИ НАДЕЖДИ
През тая нощ нашите ловци спаха съвсем малко. Тъжни мисли, каквито минават през ума на човека след всяка несбъдната надежда, не ги оставяха да спят. А когато заспиваха, бяха още по-зле. Присънваха им се зеещи пропасти и стръмни урви; виждаха се увиснали във въздуха, готови всеки миг да полетят в необятни дълбини, където щяха да бъдат превърнати на пух и прах. Сънищата им бяха изопачени картини на техните преживелици през деня, само че още по-ярки и още по-страшни. Често, когато някой от тях се пробуждаше, изтръпнал пред някаква угроза насън, той гледаше вече да не заспи, само и само да не преживее, дори и насън, такива ужасни мъчения.
И кучето Фриц имаше подобни видения. Жалостното му скимтене показваше, че и неговият сън не беше спокоен.
Светлото слънчево утро въздейства благотворно върху всички. То пропъди страховете, изживени през тази тъжна нощ, и докато закусваха печено месо, веслото им настроение почти се възвърна. Гаспар бе отново жизнерадостен, духът му — бодър, а апетитът му се изяви с всичката си мощ. Наистина и тримата се хранеха с охота, тъй като през вчерашния ден не беше им останало време и да помислят за ядене.
— Ако трябва да останем тук завинаги — каза Гаспар, — няма защо да гладуваме… Храна има в изобилие и според мене доста разнообразна. Би трябвало да имаме на софрата и малко риба. С очите си видях, как в езерото играеха пъстърви. Хайде да им хвърлим мухата49 още днес… Какво ще кажеш, Карл?
Гаспар говореше с най-голямо желание да поразвесели брата си.
— Нямам нищо против — отговори мълчаливият ботаник. — И аз мисля, че в езерото има риба. Слушал съм, че из реките на Хималаите има много вкусна риба, известна като хималайска пъстърва, но наименованието е погрешно, тъй като тя не е пъстърва, а особен вид шаран. Не е чудно да я намерим и тук, при все че е трудно човек да си представи как е попаднала в това изолирано езеро.
— Тогава — добави Гаспар — трябва да измислим как да я извадим… Нямаме нито мрежи, нито въдици, нито кукички, нито конци. Какво да направим? Можеш ли да измислиш нещо за ловене на риба, Осару?