— Сто метра под кила, другарю капитан.
— Увеличете скоростта на две трети, десет градуса наляво — погледна Рамиус към Камаров. — Предайте за смяната на курса ни на „Пурга“ и да се надяваме, че той няма да завие в погрешна посока.
Камаров посегна към малкото светлинно устройство, скрито под коминга2 на мостика. „Червения октомври“ започна бавно да ускорява ход въпреки съпротивата, която 30 000-тонното й туловище оказваше на двигателите. Вълните при носа вече бяха нараснали до триметрова арка вода и по ракетната палуба се търкаляха, като че ли направени от човек, островърхи гребени и се разбиваха в челото на аеродинамичната контролна кула. „Пурга“ промени курса си надясно, позволявайки на подводницата да премине на достатъчно голямо разстояние от него.
Рамиус погледна назад към отвесните скали на фиорда Кола. Формата им бе ваяна в продължение на хилядолетия от безпощадния натиск на извисяващите се ледници. Колко пъти през двадесетгодишната си служба под червения флаг на Северния флот бе поглеждал към широкия и плосък П-образен силует? Този път щеше да е последен. Нямаше да се върне по никакъв начин. А как щеше да стане? Рамиус призна на себе си, че не го интересува. Може би разказите на баба му за Господа и безсмъртието щяха да се окажат истина. Надяваше се да е така — щеше да е добре, ако Наталия не беше наистина мъртва. Във всеки случай път назад за него нямаше. Беше оставил писмо в последния взет преди отплаването пощенски чувал. След него нямаше връщане.
— Камаров, сигнализирайте на „Пурга“: потапяне — погледна часовника си — в 13 часа и 20 минути. Учението „Октомврийски мраз“ започва по график. Свободни сте за изпълнение на други заповеди. Ще се върнем съгласно плана.
Ръцете на Камаров заработиха със спусъка на сигналното светлинно устройство и предадоха съобщението. „Пурга“ отговори незабавно и Рамиус без чужда помощ разчете светлинните сигнали: „Ако китовете не ви изядат, успех на «Червения октомври».“
Рамиус вдигна телефона и натисна бутона за радиозалата на подводницата. Същият текст бе предаден и на флотския щаб в Североморск. След това се обърна към командната кабина.
— Дълбочина под кила?
— Сто и четиридесет метра, другарю капитан.
— Готови за потапяне! — Обърна се към наблюдателя и му заповяда да слезе долу. Момчето тръгна към люка. Вероятно беше доволно, че се връща на топло, но намери време да хвърли един последен поглед към мрачното небе и смаляващите се скали. Отплуването с подводница винаги беше малко вълнуващо и малко тъжно.
— Напуснете мостика! Поемете управлението, когато слезете долу, Григорий! — Камаров кимна и се спусна през люка, оставяйки капитана сам.
Рамиус внимателно огледа хоризонта за последен път. Зад тях слънцето едва се виждаше, небето беше оловносиво, а морето — черно с изключение на пенливите бели зайчета. Запита се дали не казва сбогом на света. Ако действително беше така, би предпочел да изглежда по-весел.
Провери уплътнението на люка, преди да се спусне долу, затвори го, като изтегли веригата и се увери, че автоматичният механизъм действа безотказно. След това слезе осем метра надолу в контролната кула до отсека за изравняване на налягането и още два до командната кабина. Един мичман затвори втория люк и с могъщ замах завъртя заключващото го колело.
— Григорий? — попита Рамиус.
— Борд напълно затворен — отговори отривисто навигаторът, посочвайки командното табло за потапяне. Всички индикатори за отворите по корпуса светеха в зелено, което означаваше безопасност. — Всички системи настроени и проверени за потъване. Налягането е изравнено. Готови сме за потапяне.
Капитанът огледа всички механични, електрически и хидравлични индикатори. Кимна с глава и дежурният мичман включи приборите за управление на клапите.
— Потапяне! — заповяда Рамиус и се приближи към перископа, за да смени старпома3 си Василий Бородин. Камаров дръпна ръчката на сигнала за потапяне и корпусът потръпна от писъка на зумера.
— Напълнете главния баластен резервоар. Подгответе плоскостите за потапяне. Десет градуса наклон на плоскостите — заповяда Камаров, а очите му следяха зорко дали всеки моряк върши работата си както трябва. Рамиус слушаше внимателно, без да го поглежда. Камаров беше най-добрият моряк, когото някога беше командвал, и отдавна беше спечелил доверието му.
„Червения октомври“ се изпълни с шума на въздуха, изтласкван през отворените отверстия в горната част на баластните резервоари, и на водата, нахлуваща през дъното на резервоарите и изтикваща въздуха навън. Това беше продължителен процес, защото подводницата разполагаше с много такива резервоари и всеки един от тях беше разделен от безброй клетъчни екрани. Рамиус нагласи лещите на перископа и видя как черната вода бързо се превърна в пяна.