— У нас има повече дивеч на акър, отколкото у вас.
— Така каза и адмиралът. Още колко остава до „Инвинсибъл“?
— Четиридесет минути.
Райън погледна датчиците за горивото. Показваха половин резервоар. Ако беше с кола, щеше да помисли да я дозареди. Толкова гориво само за половин час! Е, Паркър не изглеждаше разтревожен от това.
Кацането на кораба на НБВ17 „Инвинсибъл“ беше различно от пристигането с ПСК на „Кенеди“. Самолетът започна да се люлее, докато Паркър го спускаше през облаците и на Райън му мина през ума, че са на фронта на същата буря, която преживя миналата нощ. Прозрачният капак на кабината беше плътно покрит с дъждовна вода и той чуваше трополенето на хиляди капки по фюзелажа — а дали не беше градушка? Наблюдавайки контролно-измервателните прибори, той видя, че Паркър изведе самолета в хоризонтално положение на триста метра височина, докато още бяха в облаците и излезе от тях на тридесет метра. „Инвинсибъл“ беше наполовина по-малък от „Кенеди“. Джак го наблюдаваше как енергично прескача седемметровите вълни. Паркър използва същата техника на кацане както по-рано. Задържа машината за малко над бакборда, после я плъзна надясно и я спусна от шест метра на нарисувания с боя кръг. Кацането беше твърдо, но Райън се беше подготвил за него. Капакът на кабината моментално се отвори.
— Вие може да слезете тук — каза Паркър. — Аз трябва да закарам самолета до елеватора.
Стълбата вече беше поставена. Джак разкопча коланите и се измъкна от кабината. Един от палубния екип вече беше извадил чантата му. Райън го последва до палубната надстройка и беше посрещнат от британски младши офицер.
— Добре дошли на борда, сър. — „Младежът едва ли имаше двадесет години“ — помисли си Райън. — Ще ви помогна да свалите летателния костюм.
Младши лейтенантът стоеше до Райън, докато той откопча и свали шлема и летателния гащеризон. Извади кепето си от чантата. През цялото време се блъска няколко пъти в преградката. „Инвинсибъл“ като че ли се движеше по спирала в морето. Насрещен вятър и бурно море? През зимата в Северния Атлантически океан можеше да се очакват всякакви щуротии. Офицерът взе чантата му, а Райън стисна документацията.
— Водете, лейтенант — даде знак с ръка Райън.
Младокът измина на бегом три стълби, а Райън пухтеше зад него, мислейки си за сутрешните кросове, които беше престанал да прави. Комбинацията от люлеенето на кораба и заглъхналите от полета уши му причиняваха световъртеж и той започна да се блъска в разни предмети. Как ли се справят професионалните пилоти?
— Стигнахме флагманския мостик, сър. — Младшият лейтенант му отвори вратата.
— Здрасти, Джак! — прогърмя гласът на вицеадмирал Джон Уайт, осмия граф на Уестън. Беше висок, добре сложен мъж на петдесет години с червендалесто лице, чийто цвят се подчертаваше от бялото шалче на врата му. Джак се беше запознал с него в началото на годината и оттогава съпругата му Кати и графиня Антония бяха се сближили покрай това, че бяха в една компания на любители музиканти. Кати Райън свиреше класическо пиано, а Тони Уайт, привлекателна жена на четиридесет и четири години, притежаваше цигулка „Гуарнери“. Кариерата на нейния съпруг в Кралската флота беше изградена изцяло благодарение на добрите чувства на всички към графската му титла. Джак тръгна към него, за да поеме подадената му ръка.
— Добър ден, адмирале.
— Как мина полетът?
— Не като друг път. Досега не бях летял с изтребител, още повече с летец с амбициите да се сношава с колибри — усмихна се Райън.
Помещението на флагманския мостик беше силно затоплено и той се почувства добре.
— Прекрасно. Да отидем назад в каютата ми.
Уайт освободи с жест младшия лейтенант, който, преди да си тръгне, подаде чантата на Джак. Адмиралът го поведе към кърмата през къс проход, който наляво свършваше с малка каюта.
Обстановката в нея беше изненадващо спартанска, като се имаше предвид, че англичаните не обичаха да се разделят с удобствата си, а и Уайт беше граф. Пердета на двата люка, бюро и два стола. Единственият намек за човешка обител беше цветна снимка на съпругата му. Цялата дясна стена беше покрита с карта на Северния Атлантически океан.
— Изглеждаш уморен, Джак. — Уайт го покани с жест към тапицирания стол.
— Уморен съм. На крак съм от — по дяволите — от шест часа вчера сутринта. Не знам как са часовите пояси, мисля, че часовникът ми все още показва европейско време.