— Абсолютно нищо. Попитаха ме: „Къде си бил на 30 май 1996 година в два часа следобед?“ Отговорих: „Не си спомням.“ — „Е, щом не си спомняш, хайде в затвора. Хората си те спомнят.“ И ми разправят, че в този ден и час на някаква зеленчукова борса съм бил ударил някакъв украинец с гумена палка. Иванов седи и трака на машината: „Познаваш ли гражданката Кисельова?“ — „Не я познавам казвам — и отказвам да давам показания.“ — „Сега ще идеш в затвора.“
Пак дотърча групата по задържане, пак ме питат: „Имаш ли претенции към групата по задържането?“ Изобщо не продумах повече.
Офицерът се озъби:
— Отиваш в Бутирка. Това не ти е Лефортово. А аз ще ида при жена ти.
Нямам претенции към групата по задържането. Какви претенции може да има човек към бандити?
Откараха ме в затвора. Заключиха ме в единичен бокс — нито тоалетна, нито мивка. Не беше възможно и да легна. Легнех ли по гръб, трябваше да си кача краката на стената.
Бутирка
През цялата нощ не мигнах — припомнях си съветите на Володя Кумаев за Бутирка — как трябва да се държа.
— В какво се състояха неговите съвети?
— Просто да не си търся белята. Да речем, влизаш в килията, оставяш си багажа. Отиваш до дъбчето — така казват на масата, — представяш се, преди да седнеш. Казваш кой си, по кой член лежиш. Във всяка килия има главен. Той те вика при себе си. Отиваш, разказваш му накратко за себе си. Той ти посочва мястото, където ще спиш. И тогава започваш килийния си живот.
Затворът живее не по законите на властта, а по апашки закони. И всички разбират това. Е, разбира се, администрацията въвежда свои порядки, но апашката власт се противопоставя на официалната и колкото е по-силна тя, толкова по-лесно е излежаването на присъдата.
Всички осъдени молят да ги закарат в затвор с установена апашка власт, такива затвори се казват „черни“. И всички се страхуват от „червените“ затвори, където властва администрацията.
В Бутирка, разбира се, режимът е по-различен, не е като в Лефортово. Подкарват по коридора цяла тълпа, четирийсетина души. Спират пред купчина мръсни тюфлеци. Първото, което ме порази в Бутирка, беше страшната мръсотия. Вонята и мръсотията. Дадоха ни одеяла. Миниатюрни. Завиеш ли си краката, стига ти до кръста. Завиеш ли се през глава, краката ти ще са голи. Не ти се полагат нито чаршафи, нито калъфка. Заведоха ме в килията. Пак същия номер — 131. Вътре имаше осем души. А местата бяха само седем: шест нара на два етажа и един под решетката, под прозореца. Попитаха ме: „Кой си ти?“ Казвам: „Литвиненко.“ А те:
„Аа, чухме. Знаем всичко, което ти се е случило. Носиш ли си каквото трябва?“ А всичко ми беше останало в Лефортово. И те ми дадоха пантофи, четка за зъби, паста, одеяло, калъфки, всичко ми дадоха.
— Същински супермаркет, а не затвор…
— Екипираха ме от глава до пети. И казаха: „Ето ти храна. Ако искаш, яж с нас, ако искаш — сам, както ти е удобно.“
Когато жена ми след седем дена донесе продукти, почерпих момчетата. Освен това тя ми донесе пешкири и хубаво одеяло от камилска вълна, нормална възглавница. После оставих всичко на момчетата. Та така се снабдява със стока този супермаркет. Но най-важното не са вещите. А начинът, по който ти ги предлагат. И парцаливо одеяло да ми бяха дали, пак щеше да ме топли!
— А това специална килия ли беше, за служители на милицията?
— Разбира се. Не знам дали им беше повлияла ситуацията, но атмосферата в килията беше… човешка ли да го кажа… Хората, с които я делях, бяха абсолютно нормални. Тревожеха се за съпруги и деца, нямаше нищо криминално у тях. Когато попаднах там, момчетата веднага ми казаха: „Тука няма апаши и тем подобни. Затворът е от черните, тук има апашка власт, но в нашата килия сме си нормални.“
Само когато при нас вкараха Виталик, служител от Московския ОМОН8, арестуван за изнасилване, го помолихме да не сяда на една маса с нас. Бяхме приели този закон на затвора. Живеехме задружно, никой никого не притесняваше, имаше смях, шеги. С една дума, нормално. В Бутирка времето летеше много по-бързо.
— Знаеш ли винаги ме е смайвала склонността на човек да запомня доброто и в най-лошото. За един ветеран най-светлите години са военните. А ти си спомняш за Бутирка почти с нежност.
— Сигурно е така, защото там попаднах след леденото Лефортово. Но наистина, имаше нещо човешко там. Например в затвора хората грижливо пазят съня на другите когато човек спи, той не е в затвора, защото сънува свободата. А на сутринта на 4 декември, не щеш ли, ме събужда песен. Бившите ченгета наобиколили нара и пеят на изопачен английски: „Честит рожден ден!“ Измайсторили торта от бисквити и кондензирано мляко, набучкали кибритени клечки, запалили ги и пеят.