Другият адвокат пита: „А кой е потърпевшият? От кого е искал грах моят клиент?“ Казват му: „От гражданката Кисельова.“ Аз: „Никога не съм я виждал.“
И тогава се изяснява, че и Кисельова не ме познава. Написала е жалба срещу следователя, как е изтръгнал показанията от нея: „Заведе ме в кабинета си, на който имаше табелка: «Помощник-прокурор полковник С. В. Иванов», и останахме вътре само двамата. Там той ми каза: «Само ми го дай, дай ми го! Цял живот ще си гледаш кефа.»… Когато взех да се моля и да го уверявам, че нямам какво да кажа, сграбчи ме за косата и започна да ме скубе. Развиках се: «Боли, пуснете ме!»… Опитваше се да ме целува. Вдигаше ми полата, аз се мъчех да се изскубна…“
Съдът разгледа делото и взе решение да бъда освободен от затвора. При това този път председателят на съда беше поставил охрана и бе наредил да не пускат хората на ФСБ. За да не си разиграват коня.
— И те освободиха?
— Да. Беше 16 декември 1999 година.
След това в залата влезе следователят Паламарчук и ми връчи призовка на другия ден да се явя в прокуратурата. В коридора беше пълно с журналисти, но аз реших да не давам никакви интервюта. Прокуратурата и ФСБ се страхуваха, че ще си отворя устата. Барсуков постоянно ми повтаряше: „Дръж се прилично.“ Демек, да си мълча. Излязох от съдебната зала, адвокатите даваха интервюта на журналистите, а аз — без коментар. Нарочно ми бяха връчили призовка още за следващия ден, като намек: гъкна ли, утре ще ме арестуват в прокуратурата. А когато отидох, ми представиха резултатите от експертиза, правена на някакъв гражданин на Украйна, на когото уж съм счупил ребро с гумена палка.
Ей такива истории. Както съм изнудвал някого за грах, съм счупил на друг реброто. Адвокатът казва: „Чакайте малко. Как така обвинявате моя подзащитен, че е счупил нечие ребро, а не е установено кое ребро?“ Следователят обяснява, че апаратурата не давала възможност да се установи точно кое. Адвокатът се смая: „А как е дала възможност да се установи, че реброто е счупено? Как така — шестото или седмото? Молим да назначите повторна експертиза.“ Следователят се замисли: „Ами нали това е станало през 1996 година. След четири години ребрата са вече зараснали.“ Адвокатът казва: „Това са ваши проблеми. Вие обвинявате човека, затова ви моля да направите повторна експертиза.“
С една дума, измъкнах се тогава и останах под домашен арест, фактически на свобода. Макар че прокуратурата обжалва освобождаването ми от затвора.
— А как приключи второто ти дело?
— Барсуков беше принуден да закрие делото за граха поради липса на престъпление. Аз имах стопроцентово алиби. Спомних си къде съм бил на 30 май 1996 година в два часа следобед. Точно тогава провеждах друго мероприятие. Съвместно със служителите на ГУОП9 и със службата за сигурност на Армения задържахме лица, които се занимаваха с контрабанда на оръжие, включително и за Чечения. Заловихме пет камиона на границата между Армения и Грузия.
Президентът на Армения и министърът на сигурността тогава бяха пратили писмена благодарност, за да поощрят участниците в тази операция. Тоест прокуратурата се издъни с оня грах. Ако не си бях спомнил за арменците, ако бях казал, че съм бил с жена си вкъщи или някъде с приятели, щяха да ме осъдят. Щяха да ми друснат осем или девет години за изнудване с цел присвояване на онзи грах.
— Какво изпита веднага след освобождаването?
— През първите дни, разбира се, това е незабравимо усещане. Когато спиш в затвора, сънуваш дома си, жена си, децата. Събуждаш се и виждаш затвора. Ужас. Сякаш от свободата изведнъж си попаднал в затвора.
А вкъщи сънувах… затвора. И сега често го сънувам. Още сънувам, че съм в Москва, вкъщи, и на вратата ми звъни група за задържане.
Веднага отидохме с приятели в почивната станция да посрещаме Новата 2000 година. Там беше и бившият ми приятел Сергей Нефьодов. Заедно бяхме ловили бандити през 1991 година. Беше на почивка с жена си и детето. Веднъж приседнах на тяхната маса. Той беше с пистолет, като служител на ФСБ. А аз — подследствен, нещо като престъпник. Побъбрихме си. Но вече говорехме на различни езици.
Едно такова щастливо, благополучно кагебистко семейство. Сито дете, весела съпруга и самоуверен съпруг с удостоверение в джоба и пистолет на хълбока. Той изобщо не излиза без пистолета и удостоверението си. В страната, където именно те осигуряват сигурността на хората, почти никой от тях не ходи по улиците без оръжие.