Това може би е сигурно доказателство, че Петър страда от епилептични припадъци и дори, че психическото му заболяване трябва да е било епилепсия на темпоралния лоб138. Макар че физически е много силен, здравето му често се влошава. Състоянието му става критично между ноември 1693 г. и януари 1694 г., а иначе през целия си живот страда от чести пристъпи на треска. Ако заболяването, изложило живота му на риск, е било енцефалит, това също може да обясни предразположението към припадъци и гърчове и защо мозъкът му не функционира нормално, вследствие от което той изпада в ярост и върши насилия. В случая с Петър, подобно на този с Иван Грозни, поради липсата на достатъчно категорични данни подобни разсъждения остават в сферата на предположенията. Понесените в детството страдания и продължителната злоупотреба с алкохол също се отразяват отрицателно върху здравето му и върху външния му вид.
В края на живота си Петър Велики започва да губи способността си да се владее, което се дължи на проблем с психиката. „Няма думи, които да са достатъчно силни, за да дадат на Ваше Величество и най-беглата представа за непоносимото пренебрежение и обърканост, с която тук се отнасят към някои от най-важните дела“ — пише един пруски министър на своя владетел. Царицата също става жертва на подозрителността и гневливостта на своя съпруг, понеже съвсем недискретно си е взела за любовник Вили Монс, брат на една от изпадналите в немилост любовници на Петър Велики. Монс е екзекутиран на 14 ноември 1724 г. и главата му, запазена в спирт, е поставена в спалнята на Екатерина, за да ѝ напомня за нейната изневяра.
Междувременно общото здравословно състояние на Петър Велики постоянно се влошава, макар че и през последната година от живота си той притежава достатъчно хъс, за да председателства „Пиянския синод“ при избора на новия мним патриарх и да се хвърли в студеното развълнувано море, за да помогне на изпаднал в беда плавателен съд. Но през 1722 г. лекарите са му поставили диагноза „затруднено уриниране и камъни в пикочния мехур“. Поради запушването между пикочния му мехур и уретрата, предизвикано от мускулен спазъм, уринирането му причинява силни болки. През лятото на 1724 г. един английски хирург, д-р Хорн, му поставя катетър и по-късно камъкът е изхвърлен. Но към средата на януари 1725 г. с настъпването на вечерта умиращият цар иска опрощение за стореното от него зло. Рано сутринта на 28 януари 1725 г. той умира от болезнено усложнение на пикочния мехур, както и от цироза на черния дроб — естествена последица от прекалената му злоупотреба с алкохола. Неговата съпругата Екатерина му затваря очите и го наследява на трона като царица на цяла Русия.
Повечето от руските владетели след Петър Велики са хора с изявен характер и дори в случая с Екатерина Велика — и с определен талант. Екатерина не е рускиня по произход, а германска принцеса, омъжена за един млад и глуповат владетел — цар Петър III, насилствената смърт на когото (през 1762 г.) е подготвена не без нейно знание. Техният син, Павел, който негодува от това, че майка му го държи далеч от престола в продължение на цели три десетилетия, е психопат, който след пет години на безумно управление, е удушен с шал от един от офицерите в личната му гвардия. Истинският наследник на Иван Грозни обаче не е член на Романовата династия на руските царе, последният от които — Николай II, е ликвидиран от болшевиките през 1918 г., а диктаторът Йосиф Сталин. Той притежава в максимална степен много от характерните черти и на Иван Грозни, и на Петър Велики, на които много се възхищава.