Тези тревожни събития трябва да бъдат разглеждани в контекста на международната обстановка по онова време и не бива да се забравя, че през 1698 г. европейските велики държави се опитват да стигнат до споразумение — без да се допитват до дявола — относно бъдещето на Испанската империя след смъртта на Карлос II. Първият от поредицата договори, който Великите сили сключват във Виена през 1668 г., предвижда след смъртта на Карлос императорът на Свещената Римска империя147 да получи Испания, Индиите и испанските владения в Северна Италия, а за Франция да остане Нидерландия, Франш-Конте, Филипините, Навара и Неапол. След промяната, която настъпва в равновесието на силите в Европа, особено след възкачването на английския престол на холандския „щатхолдер“ Вилхелм148, враг на Луи XIV, този вариант за разпределение на „испанското наследство“ изглежда — особено за Франция — твърде неприемлив.
С влошаването на здравословното състояние на Карлос започват преговори за ново споразумение за разделяне на испанските владения, макар и без участието на краля на Испания. Според новия договор принцът електор на Бавария, Йозеф Фердинанд, който е внук на Маргарита, сестра на испанския крал, ще наследи испанските владения извън Европа; ерцхерцог Карл, вторият син на императора на Свещената Римска империя, ще получи Милано, а дофинът на Франция, престолонаследник на Луи XIV — Двете Сицилии, част от територията на Италия и баската област Гипускоа149. Евентуалното възкачване на Йозеф Фердинанд на испанския престол би сложило край на заплахата от присъединяване на Испанската империя към владенията било на френския крал, било на австрийския император. Този договор обаче не се съобразява само с едно — с желанията на самия испански крал Карлос II. Испанският двор по онова време се превръща в бойно поле на съперничещи си интереси — тези на проавстрийски настроените благородници, начело с посланика на тази страна, граф Харах, но подпомагани и насърчавани и от кралицата; и тези на профренски настроените начело с кардинал Портокареро. И двата лагера се опитват да спечелят благоволението на изнемощелия крал.
Докато Великите европейски държави се боричкат помежду си, кралските изповедници продължават да се стараят да освободят Карлос от обсебилите го зли сили. Кралицата, която през декември 1698 г. сама е подложена на очистителен ритуал, за да се засили нейната плодовитост, е бясна от слуховете, че тя е лично отговорна за омагьосването на краля. Смъртта на великия инквизитор през юни 1699 г. ѝ дава възможност да се отърве от своите врагове в двора. Тя осигурява избора за велик инквизитор на един кротък свещенослужител — Балтасар де Мендоса, епископ на Сеговия, а след това и отец Диас е освободен от поста кралски изповедник. Следва продължително разследване на неговите деяния, което завършва с оправдателна присъда чак четири години след смъртта на самия Карлос. Положението допълнително се усложнява от изпратения от савойския херцог капуцински монах, отец Мауро Тенда, който се слави като специалист по изгонването на зли духове, обладали хората, и който трябва да продължи разследването на предполагаемото омагьосване на краля. Той пристига в Мадрид и скоро се замесва в поредица от любопитни случки, които разкриват суеверието на краля и на неговата съпруга. Става ясно, че те тайно държат под възглавниците си магически торбички, съдържащи амулети от сорта на коси, изрезки от нокти и други подобни. Отец Тенда, който очевидно е уверен във възможностите си свещенослужител, успява да спечели доверието на Карлос, а и здравето на краля временно се подобрява. През 1699 г. Станхоуп докладва, че кралят на Испания изглежда добре и зареден с енергия. Когато той посещава гробниците в Ескориял заедно с кралицата, тя проявява изненадваща привързаност към тленните останки на своята свекърва — майката на Карлос. „Говори се — добавя английският посланик, — че от Германия пристигнал известен екзорсист150, който освободил краля от няколко магии, направени му още като дете; все още не всички вярват, но има голяма надежда, че злите сили ще бъдат ликвидирани, и тогава той не само че ще се радва на отлично здраве, но и на потомство.“ (Mahon, Spain under Charles II, p. 191) „Много хора ми казват — споделя кралят пред кардинала на Кордова, — че съм омагьосан; и може би трябва да им повярвам, защото страдам от толкова необикновени неща.“
Но доверието на краля към екзорсистите скоро се изчерпва, когато някаква луда жена успява да проникне без разрешение в двореца и се приближава до Карлос. Кралят, обезпокоен от нейната неочаквана поява, изважда муска с парченце от Честния кръст, която винаги носи със себе си за защита от злите сили. На един от кралските чиновници, дон Хосе де Олмо, е наредено да открие къде живее въпросната жена. Той установява, че тя е под един покрив с две други жени, не по-малко луди от нея, след като му прошепват, че държат краля заключен в малка кутийка в стаята им. Тогава се обръщат за помощ към отец Тенда и двамата с отец Диас са натоварени да разпитат и, ако е необходимо, да изгонят злите духове, обзели нещастните жени.