Може да се спори по въпроса дали Карлос II е имал само периферно и повърхностно влияние върху историческото развитие на Испания. През първите четиринадесет години от неговото управление той е малолетен, а през последните две десетилетия — само фигурант. Дори да беше в по-добро здравословно състояние, той вероятно нямаше да може да се справи с икономическите и политическите проблеми на кралството, които получава по наследство. Но ако беше малко по-здрав физически и с повече психически сили, а и по-независим от майка си, той вероятно щеше да се справи с безконтролната власт на аристократичната олигархия в страната, както и евентуално да предприеме необходимите административни реформи. Неговият полубрат, дон Хуан, също вдъхва известни надежди в тази посока през кратковременното си управление. Но тази задача изисква херкулесовски подвиг и би обезкуражила и много по-надарени владетели от Карлос II. Но поради влошеното си физическо и ментално здраве той се превръща в нещастие не само за своята империя, но донякъде и за цяла Европа.
По-нататъшната история на испанската кралска династия ще покаже, че що се отнася до меланхолията, забавеното умствено развитие и разклатеното здраве, наследството на Карлос II се оказва колкото патологичен и психичен, толкова и териториален проблем. Защото по ирония на съдбата след тридесет и пет години управление на грохналия Карлос II в Испания на власт за четиридесет и шест години идва Фелипе V, внук на сестрата на Карлос II, Мария Тереза, съпруга на френския крал Луи XIV, и следователно правнук на испанския крал Фелипе IV. Във вените му тече кръв, попила „отровните“ гени и хромозоми на Хабсбургската и на Бурбонската династия. Това обяснява защо Фелипе V изпада от време на време в маниакална депресия, което не му позволява да управлява ефективно (а понякога и изобщо) държавата си. Ако нямаше толкова способна съпруга като Елизабета Фарнезе и редица талантливи министри на разположение, Фелипе също би представлявал истинско нещастие за своята велика империя. И нещата не завършват със смъртта му през 1746 г., защото неговият син и наследник на престола, Фернандо VI, страда от една също отслабваща умствените способности болест. Така Испания за цяло едно столетие е лишена от владетел, чиито физически и психически дадености не съответстват на огромните задължения в управлението на държавата.
И така, за да се изпълни завещанието на Карлос II, е необходимо да минат тринадесет години на кървави войни; хиляди хора намират смъртта си или остават инвалиди на бойното поле по време на големите сражения, водени на европейския континент — при Бленхайм, Рамийе, Уденарде и Малплаке; Гибралтар е анексиран от англичаните; хазните на цели държави са изчерпани, а дълговете им нарастват неимоверно, преди Великите сили да приемат внука на Луи XIV за крал на Испания чрез Утрехтския договор от 1713 г.
Фелипе V е мрачен, сериозен и отдаден на своето поприще мъж. За него Сен-Симон154 пише, че „е лишен по рождение от проницателен ум, че у него няма и следа от въображение. По характер е затворен, мълчалив, тъжен и трезвомислещ, и не признава никакви удоволствия, освен лова; страхува се от обществото, страхува се дори от себе си; рядко изпъква пред другите, рядко се харесва на някого; живее усамотен и стои настрани — по навик и по собствено желание. Но е необикновено суетен и не може да търпи някой да му противоречи.“ (Historical Memoirs of the Due Saint-Simon. London, 1972, vol. ІІІ, p. 357.) Притежава обаче силен полов нагон, така че му се налага постоянно да притичва от изповедалнята на своя духовен наставник до леглото на съпругата си. Първата му жена, жизнерадостната и млада Мари Луиз Савойска, лесно го измъква от сериозността и скуката на обичайното му ежедневие, увличайки го в игри на „криеница“ и „кукувица“, но тя умира много млада, само на двадесет и шест годишна възраст през февруари 1714 г. „Кралят на Испания — споделя Сен-Симон — е много разстроен, но някак си по царски. Придворните му го увещават да отиде на лов и да подиша чист въздух. По време на един подобен излет той вижда процесията, която пренася тленните останки на кралицата в Ескориал. Кралят дълго се взира след нея, докато се скрива от погледа му, а след това отново се връща към ловните си занимания. Принадлежат ли принцовете към човешкия род?“ (Historical Memoirs of the Due Saint-Simon, vol. II, p. 319.)