През 1730 г. великият херцог си изкълчва глезена и това го приковава към леглото, което той не напуска — с изключение на много редки случаи — през следващите седем години. Веднъж той посещава в два часа през нощта обществените бани „Сан Сперандино“ и прекарва там цели пет часа.
Преподобният Марк Нобъл, историк на Флоренция, живял в края на осемнадесетото столетие, пише:
„Няма много какво да се разкаже за личния живот на принца, защото той поради леност никога през последните тринадесет години не се е обличал и нито веднъж през последните осем не е ставал от леглото си. Външният му вид е необикновено ексцентричен: той посреща тези, които са имали нещастието да се доближат до него, само по риза без жабо и с необикновено дълъг шал от не особено фин муселин, както и с нощна шапчица, цялата поръсена с емфие.“ (Спомените на Нобъл са преразказани дума по дума в книгата на Полниц.)
Покойният164 граф Сандуич осведомява писателя, че тези „отвратителни“ навици на великия херцог стават още по-непоносими към края на живота му. Веднъж, преди графът да посети Негово височество, за да премахнат тежките миризми в спалнята му, я застилат с прясно откъснати рози. Но ароматът на розите — колкото и пресни да са били — едва ли е потушил смрадта в спалнята на херцога, където леглото обикновено е пълно с паразити, завивките са мръсни, а стаята е направо пропита от миризмата на тютюн, алкохол и изпражнения. Великият херцог обаче пет пари не дава за външния си вид и за това, че ноктите на ръцете и краката му не са подрязани. С двойна брадичка и голямо шкембе, той носи доста широка и мръсна перука, с която веднъж го виждат да бърше повръщаното от лицето си.
Засега не е ясно доколко може да се вярва на тези истории, разказани от един отявлен критик на великия херцог, който очевидно е използвал описанието, което Светоний дава на омразния му император Тиберий. С подробностите си тези писания твърде много напомнят за днешната жълта преса, но в общи линии, картината, която те създават, не е далеч от истината. Когато принцът на Краон, чийто син между другото също е обвиняван в „руспантизъм“ и който посещава през януари 1737 г. великия херцог като официален представител на неговия бъдещ наследник на престола — Франц Лотарингски165, той заварва следната картина. Джан Гастоне се намира в „състояние, достойно за съжаление; той не може да стане от леглото; брадата му е пораснала; завивките и бельото му са мръсни; не носи жабо върху ризата си; погледът му е мътен и премрежен; гласът му е нисък, а говорът му е затруднен; като цяло се създава впечатление, че това е човек, на когото не му остава повече от месец живот.“
Джан Гастоне наистина се е превърнал в един запуснал се владетел — алкохолик с очевидно перверзен вкус, въпреки че някога е бил многообещаващ младеж и че в отношенията си към другите си остава хуманен и любезен човек. Той без съмнение обаче става жертва на личностните си проблеми — детство без майчина ласка, баща, който се държи строго и страни от него, и нещастен брак — които го превръщат в истинска развалина. Баща му е меланхолик и никак не би било чудно, ако и самият Джан Гастоне е страдал от някакво депресивно състояние. Когато през 1705 г. се завръща във Флоренция, той прекарва дълго време в полуизолация и по цели нощи просто гледа луната. Странните отклонения от нормалното поведение, в които намира удоволствие, може би компенсират депресията, която убива неговия интерес към държавните дела; своеобразна самозащита на личността, търсеща облекчение на непоносимото тегло на тъгата от самото съществувание.
Какво обаче означава всичко това за бъдещето на Флоренция? При ясното съзнание, че не може да има преки наследници, Джан Гастоне е не по-малко загрижен за бъдещото наследяване на престола на Великото херцогство, отколкото неговият баща навремето. Десет години преди Гастоне да стане велик херцог, с края на Войната за испанското наследство за Италия настъпват времена на политическа нестабилност и тя отново става плячка за Великите европейски държави. Подобно на баща си Джан Гастоне се стреми да запази неутралитета на Флоренция за голямо разочарование най-вече на заинтересованите страни, особено Испания и Австрия. На 2 януари 1725 г. испанският посланик отец Асканио пише с раздразнение на херцога на Парма: „Към физическата немощ на великия херцог, проявявана неведнъж за дълго, когато той лежи неподвижно като откачен, се добавя и неговата политическа немощ, в резултат на която Н[егово] в[исочество] си мисли, че предпазва властта си, като не се интересува от нищо, което се случва по света и се отнася до неговия двор, смятайки, че това е най-подходящата политика: избягване на всякакво обвързване и възползване от преимуществата на изчакването.“ (Acton, The Last Medici, p. 311.)
165
бъдещият Франц I, владетел на Свещената Римска империя от 1745 до 1765 г. и велик херцог на Тоскана от 1737 до 1765 г. — Б.пр.