Всичко, което Уилям Пит и торите могат да направят, освен да се молят за оздравяването на краля, е да протакат нещата и да ограничат правомощията на регента при евентуалното внасяне на съответния закон в Камарата на общините. Освен това торите са донякъде облагодетелствани от разединението на вигите. Самият уелски принц е капризен и ненадежден съюзник, без който обаче не може, защото, ако стане регент, той ще е човекът, който ще определя основните приоритети и протекции. Вигите пък по онова време са разделени на фракции, а Чарлс Джеймс Фокс не е лидер, на когото може да се разчита.
Все пак за момента, изглежда, нещата са в полза на вигите. Те са убедени, че кралят няма да се възстанови. «Струва ми се, че не бива да храним никакви надежди за пълно и бързо оздравяване» — казва лорд Лъфбъро на лидера на вигите. Лордът е на мнение, че принцът на Уелс е в законното си право да стане регент, с което Фокс е напълно съгласен. Вигите обаче изобщо не са наясно какви трябва да бъдат правомощията на регента, а торите пък искат да са сигурни, че регентството няма да продължи дълго. Поради смъртта на Корнуол на 2 януари 1789 г., председател на Камарата на общините169, въпросът става още по-належащ, защото изборът на нов председател трябва да бъде потвърден от краля или от упълномощен от него представител. На 12 февруари същата година Законът за регентството, внесен от министър-председателя Пит, е приет от Камарата на общините, но към онзи момент политическата криза, изглежда, вече отминава, защото здравословното състояние на краля започва бавно да се подобрява.
Светлите лъчи на надеждата постепенно стават по-осезаеми. На 2 февруари 1789 г. Фани Бърни се разхожда в градините на Кю, когато за своя изненада вижда крал Джордж да се задава насреща ѝ, придружаван от двама от неговите лекари. «Какъв ужас изпитах — пише тя в дневника си, — когато чух краля да вика подире ми със силен и дрезгав глас: „Мис Бърни, мис Бърни!“ — Господи, как съм тичала! Краката ми сякаш не докосваха земята.» Накрая д-р Уилис моли Фани да спре. Кралят се приближава и я поздравява много сърдечно, а приказките му са напълно разумни.“ „Защо избягахте от мен?“ — пита я той, а след това я осведомява, че възнамерява да направи някои промени в състава на Министерския съвет. (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, IV, 2, February 1789.)
Възстановяването на здравето на краля е повод за големи празненства в цялата страна. Макар че той все още лесно се уморява, все пак успява да издържи изпитанието на благодарствената литургия в катедралата „Сейнт Пол“ по случай деня на св. Георги през 1789 г., продължила цели три часа. Там той заявява пламенно пред архиепископа на Кентърбъри: „Господи, два пъти прочетох от край до край диагнозата, поставена от моите лекари, и след като съм бил в състояние да издържа всичко това, смятам, че няма нещо, което не бих могъл да превъзмогна.“
Службата в „Сейнт Пол“ се състои само няколко месеца преди превземането на Бастилията в Париж — събитие, което символизира началото на период на революции и войни, който се отразява върху вътрешната и външната политика на не една държава. Здравето на краля, изглежда, остава добро въпреки напрежението от тези бурни събития. Трябва да минат още цели дванадесет години, преди болестта му да се появи отново. Това става вероятно поради неочакваната промяна в Министерския съвет, извършена през 1801 г., както и поради внесеното предложение да се гласува закон за освобождаване на римокатолиците в страната от действието на законите срещу углавни престъпления. Според краля одобряването на подобен закон би представлявало нарушение на дадената от него клетва по време на коронацията.
Познатите болестни симптоми се появяват отново през февруари 1801 г.: болки в стомаха, мускулна слабост, пресипване, ускорен пулс, обилно изпотяване, безсъние и изпадане в делириум; урината му отново е необичайно тъмна. По време на езда с генерал Гарт кралят споделя: „Цяла нощ не съм спал; чувствам се раздразнен и въобще не съм добре.“ Кралските лекари отново предполагат, че той може просто да е настинал, понеже е седял дълго в някаква студена църква. Скоро обаче се появяват и признаци, че събитията от 1788 г., изглежда, че ще се повторят. Кралят става емоционално нестабилен, често проявява гняв и силно безпокойство. „Когато седне да играе на дама, той съвсем несъзнателно, но постоянно обръща дъската; ако масата е застлана е покривка, той също несъзнателно започва да я обръща наопаки, тъй като не е в състояние да държи ръцете си в покой… По същия начин опънатите му нерви го карат постоянно да мачка на топка носните си кърпички… поради което понякога му се налага да използва по 40–50 на ден.“ (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 119.)