Въпреки обърканото си съзнание Елагабал все пак достатъчно добре схваща някои от нещата, които стават около него, и разбира накъде духа вятърът. Разгневен, той изгонва учителите на Александър от двореца. Тогава Мамея предупреждава сина си да не яде или пие нищо, което е приготвено в дворцовата кухня. Заедно с майка си47 тя започва тайно да подкупва военните с пари, така че, когато нещата стигнат до критичната си точка, да може да се разчита на тяхната помощ. Елагабал от своя страна предприема стъпки за анулиране на титлата цезар, която по-рано е дал на братовчед си.
Възникналото в края на 221 г. сл.Хр. недоволство сред военните води до метеж, потушен от префекта на Преторианската гвардия. Той обаче е твърде показателен за Елагабал, който усеща колко недоволна от него е армията, от която зависи оставането му на власт. В опит да си възвърне нейната подкрепа императорът уволнява някои от най-непопулярните си съветници и възстановява титлата цезар на братовчед си Александър, за когото малко преди това е заявил, че се намира на прага на смъртта. За да бъдат разсеяни всякакви съмнения сред военните, самият Александър тържествено е доведен с носилка във военния лагер. Но тази мярка се оказва твърде закъсняла. Войниците, спечелени за каузата на Александър с парите на Юлия Меза, го акламират като император, пренебрегвайки Елагабал. Изпаднал в крайно тежко положение, Елагабал прекарва нощта в лагерното светилище и като последен опит за спасение нарежда да арестуват всички по-видни привърженици на братовчед си Александър.
Но той не знае, че краят му вече е дошъл. Войниците се налагат по въпроса за това кой да бъде император, както са правили толкова много пъти в римската история. Те убиват Елагабал, майка му Семиада и неговите любимци, сред тях и Хиерокъл. Телата на жертвите са прекарани през целия Рим, обезобразени са и са захвърлени в каналите, които се оттичат в Тибър. Александър тържествено е обявен за император под името Александър Север. Баба му Юлия Меза и майка му Юлия Мамея могат най-сетне да си отдъхнат. А богът на Слънцето48 е принуден да напусне столицата на империята.
В действителност император Елагабал отговаря на всички критерии, според които днес един психиатър би поставил диагнозата психическо разстройство на личността под формата на нарцисизъм. Преди всичко той притежава огромно самочувствие за своята неповторимост и е направо вманиачен във фантазиите си за финес и власт, лишаващи го от възможността да прояви политически реализъм. Той очаква специално отношение и непоколебима вярност, без да поема никакви по-специални отговорности към тези, от които очаква да му служат по такъв начин. Проявява се и като ексхибиционист, който очаква постоянното одобрение и внимание от страна на околните. Ненормални са и личните му отношения и връзки, донякъде поради липсата на вложени чувства в тях и от двете страни — с други думи той рядко и в много малка степен проявява сериозни чувства към другите и те му отговарят със същото. На градивната критика реагира с безразличие или с гняв. Изцяло е погълнат от себе си, но трябва да признаем, че в началото е насърчаван да се съсредоточи върху изграждането на своя характер от баба си. Животът му преминава в сексуална неуравновесеност и объркано полово самосъзнание. Сменя много съпруги, но едва ли е имал и една истинска и важна за него връзка, ако не броим чисто физическите, и то тези, които осъществява със своите любимци. Накрая трябва да се посочи, че той е незрял млад егоист, който настоява да бъде обсипван с ласкателства и едва ли не да бъде боготворен, но всъщност е крайно егоцентричен, което е присъщо само на човек, страдащ от специфичната форма на психическо разстройство на личността, известно под името нарцисизъм.
Споменатите в тази глава римски императори страдат от различни форми на умопомрачение — ментално и физическо, но едно нещо ги обединява — всички те притежават абсолютна власт. Тази власт прави възможно Тиберий и Нерон да управляват като истински тирани, а Калигула, Комод и Елагабал да претендират за божественост. Но властта е като дрогата. Пристрастените към нея стават нейни роби, защото „апетитът към властта идва и расте с яденето“. Поради това представите на императорите са неясни, преценките им — неточни, сетивата им — притъпени, а последствията за техните поданици в обширната им държава са направо катастрофални: Сенатът е на колене, имперската съкровищница редовно е изчерпана, а невинни мъже и жени са подложени на мъчения и смърт.