Но дали и до каква степен личностните проблеми на крал Джон изострят така описаните проблеми и могат ли да бъдат открити аспектите, в които евентуално да се търси такова усложнение? И най-накрая, може ли неговото поведение при онези събития да бъде характеризирано като предизвикано от умствено разстройство? Никой не оспорва, че характерът на Джон е доста сложен и дори загадъчен, но дали имаме право да смятаме, че той е бил луд? По този въпрос мненията се различават. Особеностите на личността му трябва да бъдат разбирани на фона на неговите предци и начина, по който е отгледан и възпитан. Джон води потеклото си от старинния род на способни, но неуравновесени благородници, графовете на Анжу — малко феодално владение в Централна Франция, територията на което те успяват чрез своите способности постепенно да разширят. Бащата на Джон — Хенри II, успява да стане крал на Англия, херцог на Нормандия и чрез изгодния, но нещастен брак с Алиенор Аквитанска — херцог и на Аквитания, присвоявайки по този начин голяма част от Югозападна Франция. През 1199 г. Джон наследява от брат си Ричард I тази огромна империя, включваща освен Англия и по-голямата част от Франция.
Анжуйската династия Плантажене49 е известна като „дяволското котило“. Мълвата ѝ приписва най-различни кръвосмесителни бракове и потомства. Легендата разказва за един от графовете на Анжу, който довежда в двореца си нова жена — непозната девойка с неземна красота, която обаче води много затворен живот. И нещо друго, което се смята за странно в онези времена на дълбока религиозност — тя не проявява особено желание да посещава неделните литургии. Когато все пак отива в църквата на служба, си тръгва още преди свещеникът да освети нафората. Съпругът ѝ, озадачен от това нейно поведение, нарежда на четирима от своите рицари да внимават по време на службата и да се опитат да задържат жената, за да си тръгне по-късно от църквата. При следващото ѝ посещение на литургията, когато тя става и понечва да си тръгне, един от рицарите стъпва върху края на нейния шлейф. А когато свещеникът издига нафората, за да я освети, жената изкрещява, отскубва се и излита през прозореца, отнасяйки със себе си и две от своите деца. Оказва се, че графинята всъщност е злата фея Мелюзин, дъщеря на Сатаната, и затова не може да понася освещаването на тялото Христово50 по време на литургия. Графовете на Анжу и бъдещите крале на Англия от Анжуйската династия произхождат от децата, които остават при баща си, твърди легендата. При онзи век на ширещо се суеверие и при онова лековерно общество тази легенда, изглежда, е достатъчна, за да обясни анормалните уклони в поведението на различни членове на фамилията Плантажене.
Така демоничната енергия и избухливият характер, с които принцовете от тази династия често могат да бъдат характеризирани, получават своето обяснение с „дяволския“ им произход. „Който произлиза от дявола, трябва непременно да се върне пак при него“ — казвал често със сарказъм Ричард I, братът на крал Джон, разказва средновековният писател Джералд от Уелс (Gerald of Wales, De principis Instructione). „Не ни лишавайте от нашето наследство, защото не бихме могли да не постъпваме като дяволи.“ — продължава своите цитати Джералд. А св. Бернар от Клерво пише в едно писмо до Арнулф от Лизьо: „De diabolo venit et ad diabolum ibit.“, което ще рече: „От дявола е дошъл и пак при дявола ще иде.“