Бащата на Джон, Хенри II, е много способен и решителен до крайност човек, който често изпада в пристъпи на гняв. Когато е ядосан, от очите му излизат пламъци. „Той е велик, може би най-великият монарх, защото няма никой над него, от когото да изпитва страхопочитание, нито пък някой от поданиците му смее да му се противопостави“ — пише същият този Арнулф от Лизьо до Томас Бекет, архиепископа на Кентърбъри, който скоро ще изпита върху себе си бруталните последствия от кралския гняв. Упрекнат от смелия английски архиепископ, че проявява гняв51, кралят отговаря грубо, че щом Бог може да се гневи, защо кралят да няма право да изразява открито подобни чувства. В друг случай един от съветниците на краля — Ричард от Хомет52, непредпазливо си позволява да спомене нещо в подкрепа на кралския враг — Уилям Лъва, краля на Шотландия. Хенри II „хвърля шапката си, разпасва си колана, запокитва на земята мантията и костюма си, грабва копринената завивка от канапето и, настанявайки се върху него, все едно е купчина с тор, започва да дъвче парченца слама“ — разказват негови съвременници.
Подобна наследствена обремененост може да обясни някои от странностите в характера на крал Джон, особено ако припомним, че майката на Джон — Алиенор Аквитанска, също е властна жена, склонна към бурни реакции. Джон е най-младата издънка на това „дяволско котило“, глезеното дете на фамилията — по-скоро конте, което предпочита дворцовия разкош пред бойните умения и чиято външност и поведение издават неговата незрялост. Отклоненията в поведението на Джон могат да бъдат обяснени и със средата, в която израства и се възпитава. Той се намира между постоянно враждуващите лагери на деспотичния си баща и властната си майка. Майката, изглежда, ненавижда Джон, баща му отначало го покровителства, а после го зарязва. Анжуйският двор, в който израства и се възпитава, е истинска школа по лицемерие и коварство. А Джон от своя страна се проявява като добър ученик. Избухлив и егоцентричен, той, изглежда, е и причина, и жертва на проблемите, които ще го връхлетят.
Тогава какво би могло по-специално да ни наведе на мисълта, че страда и от психическа нестабилност? Споменатият вече френски историк Пти-Дютайе го описва като жертва на маниакално депресивно състояние, което става причина животът му да се люшка между две крайности: периоди на голяма жизнена енергия и периоди на всепроникваща летаргия. Така неговата инертност става основна причина Нормандия да бъде загубена в полза на французите през 1204 г. „Кралят, споделя един от съвременните му хронисти, го удари на живот през нощта и на другата сутрин до късно се излежава с младата си съпруга Изабел. В същия този ден, когато той се грижеше за превозването на неговите коне, кучета и ловни соколи в Нормандия, за да са там със сигурност, когато пристигне, дойде вестта за падането в ръцете на врага на силната крепост Шато-Гаяр, която доминира над долината на Сена и която беше гвоздеят на английската отбрана в цяла Нормандия“, разказва Роджър от Уендовър — негов съвременник и хронист (Roger of Wendover, Flores Historiarum, vol. I, p. 316–317). Когато днес анализираме отново събитията от управлението на крал Джон, трябва да признаем, че рязкото преминаване от буйна енергичност към пълна пасивност не се проявява непрекъснато. Отношението на крал Джон към управлението на държавата понякога наистина изглежда повърхностно, но, общо взето, дори когато изпада в леност, той все пак работи усърдно и даже прави впечатление, че изпълнява съвестно кралските си задължения.
След като и това задочно обвинение към него отпада, какво тогава остава като доказателство за умствени отклонения? Често се споменава, че той побеснява от гняв и проявява такава нечувана жестокост, че хората наистина го смятат за луд. „Цялата му същност коренно се променя, така че е трудно да го познаеш. Веждите му потреперват от ярост, огненият му поглед хвърля искри, розовите му бузи стават на синкави петънца и не ми се мисли какво би останало от канцлера, ако в този момент на изстъпление попаднеше случайно като откъснала се от дърво ябълка в размахваните във въздуха ръце на Джон“ — спомня си Ричард от Дивайзес (Richard of Devizes, Chronicles of the Reigns of Stephen, Henry II and Richard I, pp. 111, 408) един сблъсък между Джон и канцлера на брат му крал Ричард I, Гийом Лонг-Епе53. Такива тежки изблици на гняв, естествено, навеждат на мисълта, че кралят има някакви проблеми с психиката, макар че избухливостта е характерна черта на цялата Анжуйска фамилия.