Правнукът на крал Джон — Едуард II, който става крал на Англия през 1307 г., не може да се смята за галеник на съдбата. Неговото управление е истинска лична трагедия, както се внушава в едноименната драма на Кристофър Марлоу. Тя е не по-малко разтърсваща от тази на крал Джон и е предизвикана от сходни причини. Ако недостатъците в характера на Джон изострят кризата, в която изпада, в не по-малка степен, а даже и повече, за пропадането на крал Едуард II допринасят именно особеностите в неговото поведение. Без съмнение личните вражди се преплитат във водената от него политика, но може ли все пак да се твърди, че личностните проблеми на Едуард II са равностойни на лудост, както пише преди близо сто години американският изследовател Чалфънт Робинсън? Все пак, макар в поведението на Едуард II да се забелязват анормални уклони и според много от своите съвременници да не е подходящ за кралската корона, той все пак не е луд.
Както и при повечето короновани особи, неговият характер се формира под влияние на средата, в която расте и се възпитава. Син на крал Едуард I, който го обявява за принц на Уелс55, детето възприема дворцовата среда като недружелюбна към него. Майка му, Елеонора Кастилска, умира, когато той е едва тринадесетгодишен. Баща му, Едуард I, е страховит воин — твърдоглав и енергичен, отличаващ се с характерната за Анжуйците избухливост. В счетоводните отчети за поддържане на кралския гардероб например е отбелязано едно плащане, направено през 1297 г. в полза на кралския златар Адам, за да поправи „коронката на графинята на Холандия, дъщеря на краля, като замести с нови липсващите голям рубин и голям изумруд“, изпаднали от местата си, понеже в изблик на гняв Едуард захвърлил коронката на дъщеря си в огъня.
Малкият син на сприхавия владетел реагира срещу тази напомняща за военни действия атмосфера в двора на суровия си и гневлив баща. При това Едуард II не е мамино детенце и израства като хубав и здрав млад мъж, който се увлича от езда. Освен това той е с по-висока култура от повечето високопоставени царедворци и притежава вкус към поезията и театралните представления. Говори се, че неговият канцлер — архиепископът на Кентърбъри, Уолтър Рейнълдс, е привлякъл вниманието на владетеля, защото, преди да се отдаде на църковна кариера, поставя драматични представления. Когато става крал, Едуард винаги държи един малък оркестър при двора си.
Колкото повече расте, толкова повече забавленията на Едуард изглеждат неподходящи за един рицар, да не говорим за един престолонаследник: плаване с лодка, плуване и дори такива низши занимания като издигане на огради и копаене на канавки. Сами по себе си това са все безобидни дейности, но изглеждат неестествени за един бъдещ крал. В този смисъл кралските счетоводни отчети дават например сведения за едно плащане, направено в полза на някой си Робърт, „негов шут“, когото той наранявал без да иска по време на веселба във водата през февруари — странно време на годината за плуване и във всеки случай занимание, с което хората през Средновековието не са се забавлявали. Но младият принц явно се наслаждава повече на развлечения в компанията на здрави млади работници, отколкото на богатите и високопоставени рицари в двора. „Пренебрегвайки обществото на бароните, той се сприятелявал с палячовци, певци, артисти, файтонджии, копачи, гребци, моряци и други такива, които се занимават с физическа работа“ — пише в хрониката на Ранулф от Хигдън (Ranulf of Higden, Polychronicon, vol. VIII). След унищожителното поражение, което войските му претърпяват от шотландците в битката при Банокбърн през 1314 г., един от кралските служители, Робер льо Месаже, споделя опасенията си със Сеър Кейм, помощник байлиф на Нюингтън в Кент, че докато се занимава с „подобно губене на време като копаене на канавки и други подобни неподходящи дейности“, кралят трудно може да очаква да започне да печели сражения. „Ако отделяше толкова време на военното изкуство, колкото на селскостопанските си занимания, добавя друг хронист от онази епоха, Англия щеше да процъфтява, а неговото име щеше да стане известно по целия свят.“