По принцип по-голямата част от бароните не са толкова загрижени за силното влияние, което Гавестън упражнява върху краля, макар че са твърдо несъгласни с начина, по който той контролира системата на кралските протекции. Основната причина за тяхната силна омраза се състои в това, че в него виждат изкупителната жертва за отнетите си от бащата на Едуард II политически права, които сега желаят да си възвърнат. Затова насочват срещу Гавестън цялата си ненавист. Поради тази причина успяват да си издействат включването на една нова клауза в кралската клетва, която Едуард II полага при своята коронация: Кралят да спазва „справедливите закони и обичаи, които общността на поданиците на кралството е създала“ и които според тях задължават владетеля да направи отстъпки на „общността на поданиците на кралството“, тоест да уважи интересите на елита, с който без съмнение трябва да се идентифицира тази „общност“. Като прелюдия към постигането на тази цел — извиването на ръцете на краля, идва настояването на неговия съвет за отстраняването на Гавестън от власт, депозирано на 28 април 1309 г.
Така Едуард е изправен пред дилема. Ако отхвърли искането на бароните, в кралството може да избухне гражданска война, която кралят да не е в състояние да спечели. От друга страна, той е емоционално свързан с Гавестън, но се надява, че ако се съгласи доброволно да го отстрани от власт, ще се намери някакъв начин по-късно той да бъде реабилитиран. Така на 18 май кралският фаворит е изгонен от двора, но на 28 юни е назначен за кралски наместник в Ирландия — служба, на която той се урежда много добре. Но в отчаянието си, че е загубил близостта на своя приятел, Едуард го съпровожда чак до Бристол, откъдето кралският наместник трябва да отплава за Ирландия, а по-късно се решава даже да поиска помощ от френския крал, за да го върне отново до себе си в двореца. Така се стига до намесата на папа Климент V, който освобождава Гавестън от заплахата да бъде отлъчен от Църквата, ако се върне в двореца, и Пиърс прави това безпрепятствено.
Но нито Гавестън, нито Едуард умеят да спазват политическа дискретност. Кралският фаворит започва отново да се държи безочливо и арогантно както преди. Той направо вбесява бароните, като им измисля обидни прякори. „Ето, идва черното куче от Ардън“, ще каже той при вида на приближаващия се влиятелен граф на Уорик; графът на Линкълн е наричан „биреното шкембе“; графът на Ланкастър пък — „мошеникът“ или „артистът“; графът на Глостър — „кучият син“; графът на Пембрук — „новият Йосиф“. „Нека ме нарича хрътка, оплаква се веднъж Уорик; но някой ден хрътката ще го захапе.“ И наистина, случва се така, че тази „хрътка“ има последната дума или по-скоро последното ухапване, което решава съдбата на краля.
След завръщането на Гавестън в двореца положението на кралството рязко се влошава. Едуард има такива финансови затруднения, предизвикани според някои от алчността на Гавестън, че е принуден да се съгласи на нова схема за ограничаване на властта му — избирането на двадесет и един барони разпоредници, които да изработят нова система за реформиране на държавното управление, включващо подновено искане за изгонването на Гавестън, което не изненадва никого.
За втори път Едуард се изправя пред трудния избор между своя фаворит и бароните, без подкрепата на които неговото управление е просто невъзможно. Изплашен за личната си сигурност, Едуард изпраща любимия си в силната крепост Бамбърг край бреговете на Северно море и след това с неохота му разрешава да потърси политическо убежище в Брюж (Фландрия). Но въпреки това кралят не може да живее дълго без своя фаворит и скоро Гавестън се завръща отново и във властта, и в трупането на нови богатства.
За бароните този човек олицетворява отказа, който кралят обявява по отношение на техните искания. Затова архиепископът на Кентърбъри го отлъчва от Църквата — него59 и неговите привърженици. Тъй като не разполага с достатъчни военни сили, Едуард отначало забягва заедно с Гавестън в Тайнмаут и оттам в Скарбъро, където фаворитът остава да чака краля, който заминава за Йорк. Графовете на Уорън и Пембрук са по петите им и се готвят да обсадят Скарбъро. Тогава Гавестън, надявайки се на невъзможното, погрешно си въобразява, че може би ще му разрешат да замине свободно оттам, и се предава. Но е осъден на смърт след един скалъпен процес и е екзекутиран на Блаклоу Хил на 19 юни 1312 г. Неговата гибел, естествено, води до ужасяващи последствия за Едуард, който така и не успява да се съвземе от този удар до края на живота си. „Не съм чувал никога един мъж толкова да е обичал друг мъж“ — споделя един съвременник на онези събития. Монасите доминиканци прибират тялото на покойния кралски фаворит и по-късно то е погребано по заповед на Едуард с пищна церемония в капелата на Кингс Лангли, която впоследствие се превръща в истинска мемориална гробница на светец. Едуард никога не забравя, нито прощава на графовете, задето са преследвали като хрътки неговия любимец, докато го убият. Защото неговите чувства към Гавестън се оказват единственото трайно нещо в живота му и, естествено, предопределят всичко, което се случва през оставащите му петнадесет години. Следователно, както пишат съвременниците му, започва една „непрестанна вражда… между краля и графовете“.