Смъртта на Гавестън представлява вододел в живота на Едуард II. Дали може да се приеме, че тя предизвиква и влошаване на неговите ментални способности и владетелски качества? На пръв поглед не са много данните в подкрепа на такова предположение, но въпреки това все повече и повече негови поданици започват просто да си мислят, че Едуард е по природа толкова непригоден за кралската власт, че даже вероятно не е от кралско потекло. Така, поради негодността на Едуард, много мъже и жени вече не копнеят да се възползват от традиционното кралско докосване, смятано за лек за болните от скрофулоза60 — туберкулоза на лимфните възли. Докато от бащата понякога удостоява с тази чест по 1700 души на година, синът никога не докосва повече от 214, сочат историческите статистики. Плъзват слухове, записани в Хрониката на Мелса, че Едуард е бил сменен с друг от някаква дойка още като бебе, защото истинският кралски потомък бил смъртоносно ранен от глиган. „Някакъв писател на име Джон, който почиташе котката като домашен дух покровител“, се появява в Оксфорд и претендира, че той е истинският крал Едуард. „Този слух се разнесе из цялата страна и ужасно много обезпокои кралицата“ — продължава споменатата средновековна хроника. След период на известно помирение отношенията на Едуард с неговата кралица отново стигат до най-ниската си точка. Разказва се, че Едуард ходел из двореца въоръжен с нож, „за да убие кралица Изабел, и че казал, че ако се случи да няма друго оръжие подръка, ще я разкъса със зъби.“ Това ни дава известно основание да смятаме, че в онзи момент решението му е плод на душевна нестабилност и че разсъдъкът му вероятно е замъглен.
И въпреки това управлението му през последните години от неговата власт е по-силно и добре организирано в сравнение с по-ранните му години. След един период на полунезависимо управление на бароните, Едуард си възвръща властта на монарх, отчасти с помощта на двама от неговите барони — Хю Диспенсър и сина му. Не е изключено по това време младият Диспенсър да е заел мястото на Гавестън в интимния живот на владетеля. Но ролята на двамата магнати е все пак чисто политическа. В резултат на техните усилия през 1322 г. кралската армия побеждава в битката при Боробридж в Йоркшър водача на силите на непокорните барони, графа на Ланкастър, братовчед на краля. След кратък процес Ланкастър е осъден на смърт. Неговата екзекуция по любопитен начин очевидно напомня за изпълнената десет години по-рано смъртна присъда над Гавестън и носи на краля голямо лично удовлетворение.
Макар че след това е направен опит за въвеждане на административни реформи за повишаване на ефикасността на кралското управление, властта на Едуард си остава безмилостна и дори тиранична. Той се опитва да спечели на своя страна група лоялни привърженици, но не успява да стори това, независимо че притежава необходимите за купуване на подкрепа пари и система от протекции. Кралят решава да укрепи позициите си, като създаде отделна кралска съкровищница, която да напълни с приходите от извънредно тежките данъци и от конфискуваните имения на барони, чиято лоялност към него се оказва съмнителна. Тези средства, надява се той, ще го направят независим от контрола на висшите благородници. Но Едуард не постъпва много разумно, като гласува прекалено голямо доверие на двамата Диспенсър. По-ненаситни в своята алчност и от Гавестън, те успяват да се сдобият с огромно имение в Южен Уелс и с крупна сума, част от която изнасят в чужбина с помощта на италиански банкери. Едуард пък, независимо че успява да напълни кралската хазна, все повече губи своето влияние в политиката на страната.