Въпреки всичко това, да се твърди, че лудостта въобще не съществува, е малко в стила на Дон Кихот. Отделните нейни проявления могат да бъдат интерпретирани по много различен начин, но тя все пак съществува. Доколко това е болестно състояние, какви са неговите причини и възможно ли е някакво лечение, си остава спорен въпрос, но все пак лудостта е край нас, откакто свят светува. Като понятие, тя покрива един много широк диапазон от поведенчески особености. В единия край на спектъра се намират лудите мъже или жени, които напълно не са в състояние да се грижат за себе си и поради това трябва да бъдат затваряни в специални заведения, а ако проявяват и непровокирана агресивност, дори и да бъдат заключвани. В другия край на тази палитра се намират лица, които страдат от толкова безобидна форма на психоза или невроза, че според всички критерии и оценки те изглеждат напълно нормални. Все още учените не са постигнали единство и по един такъв въпрос например: дали психопатите или социопатите могат да бъдат смятани за луди в истинския смисъл на това понятие. Макар че психопатията не може да бъде класифицирана като лудост — нито от правна, нито от психиатрична гледна точка, едва ли може да има съмнение, че такива хора проявяват определени отклонения в поведението си като личности.
Лудостта по принцип се проявява като нарушение, изразяващо се в поведение, което по своя смисъл, насоченост и съдържание представлява отклонение от нормата. Елементите на това поведение варират невероятно много не само защото е много трудно да се определи съдържанието на понятието лудост, но и защото съществува един много широк спектър от прояви на анормално поведение. Най-видимата характеристика на лудия човек може да бъде неговата ирационалност. През тринадесети век в Англия юристът Хенри Брактън описва лудите като хора, които могат да бъдат оприличени на диви животни. Тоест лудите са зверове, на които им липсва човешки разсъдък. Така лунатиците — пише сър Едуард Кок по времето на крал Джеймс I — са хора, „които понякога са с ума си, а понякога не са… и затова, когато не са с всичкия си, се наричат non compos mentis1“. Томас Хобс, философ от седемнадесети век, пише в своето съчинение „Левиатан“: „Хората наричат лудост това да изпитваш по-силни и по-буйни чувства в сравнение с другите по отношение на каквото и да било.“ Пионерът в областта на психиатрията — Крепелин, стига до заключението, че ирационалността и ярко изразените чувства са отличителната черта на лудите хора. Но днес изглежда твърде опростенчески да се мисли, че ирационалността е най-видимата и непременно присъстваща характерна съставка на лудостта. Анализите на автобиографични съчинения на луди хора, направени от Рой Портър, показват, че лудите са в състояние да споделят своите мисли и чувства, а понякога дори проявяват истинско разбиране както за собственото си състояние, така и по отношение на заобикалящата ги действителност.
За такива хора бихме казали, че в лудостта им има известна последователност, но те привеждат своите доводи, изхождайки от една невярна и изопачено предпоставена позиция, а понякога си служат и с псевдологически аргументи. В един от първите английски учебници по психиатрия се описва случаят на един човек, който мислел, че краката и хълбоците му са направени от стъкло, поради което се страхувал, че може просто да се счупи — един вид заблуда, от която са страдали например крал Шарл VI Френски и много други хора. В друг случай става дума за човек, който мислел, че е направен от масло и живеел в постоянен страх да не се стопи. В трети е описан мъж от Сиена, който не смеел да уринира, за да не наводни родния си град; за да му помогне, лекарят запалил къщата му, „където той се бил изпикал, като по този начин градът бил спасен“. Лудите са в състояние да действат и разсъждават като напълно нормални хора, като същевременно показват, че си дават сметка за своето състояние, но въпреки това в техните мисли и действия си остава един момент на ирационалност, с който здравият разум не може лесно да се примири или да се справи.