Отношението на Шарл VI към кралицата — Изабо Баварска, е двойствено, както може да се очаква при един шизофреник. Той видимо проявява силно полово влечение и много обича жена си. За двадесет и една години тя му ражда дванадесет деца, последното от които е момче и умира веднага след раждането си през 1407 г. Но отношението му към неговата съпруга рязко се променя и тя се превръща в основната мишена на неговото озлобление. „Коя е тази жена — казва той за нея, — чийто образ непрестанно ме измъчва? Разберете какво иска от мен и ме отървете от нея, ако можете, за да престане да върви подире ми.“ Негативното му отношение към Изабо е толкова настойчиво, че тя с готовност напуска брачното ложе, за да пусне и да понася на своето място „една много красива, мила и приятна млада жена“, дъщеря на някакъв търговец на коне — Одет дьо Шандивер, станала известна като „малката кралица“. Одет ражда на краля дъщеря — Маргьорит дьо Валоа, която по-късно се омъжва за Жан дьо Арпедан и която синът на Шарл VI, Шарл VII, обявява за законна кралска дъщеря през 1427 г.
Ако разсъжденията за отношенията между краля и кралицата, за които няма достатъчно сведения, може да ни се струват несправедливи и спекулативни, те то без съмнение играят известна роля за задълбочаване на неговото заболяване. Жювенал де-з-Юрсен съобщава, че „на 9 март 1408 г. кралят си ляга заедно с кралицата и се говори, че след това състоянието му става по-лошо, отколкото през последните десет години.“ (Juvenal des Ursins, Histoire de Charle VI, p. 237). Ако омразата на Шарл към съпругата му и нейното пълно отхвърляне е симптоматична за неговото заболяване, напълно естествено е Изабо да намира общуването си с полунормалния крал за истинско изпитание и да търси компенсации за това на друго място. Носят се слухове, че Луи Орлеански става неин любовник, но тази хипотеза дължим на по-късни инсинуации и тя не почива на доказателства от онова време. По-късните твърдения, че престолонаследникът Шарл е незаконородено дете, също се дължат по-скоро на факта, че през последните години от живота си болният му баща го лишава от престола, отколкото на някакви по-рано възникнали съмнения за законността на неговия произход. Няма съмнение обаче, че обкръжението на кралицата в личния ѝ дворец „Отел Барбет“ се ползва с безспорна слава заради разгулния си живот, разюздаността и безразборните сексуални връзки. Така възможността поведението на кралицата да обижда краля и да влошава състоянието на психическото му заболяване вече не изглежда толкова невероятна.
Истинският разрив в техните отношения обаче настъпва през един от периодите, когато кралят е в относително по-добро здраве, през 1417 г., когато той заповядва на кралицата да освободи придворните си, лишава я от общуване с дъщеря им Катрин и я праща в изгнание. Официалният мотив за тези наказания е разпуснатото поведение на придворните дами на кралицата, но е по-вероятно кралица Изабо да е истинската мишена на кралския гняв. Главен потърпевш на това избухване на Шарл VI се оказва главният иконом (метр д’Отел) на кралицата, Луи дьо Босредон, който преди това е служил като управител на двореца на орлеанския херцог, с когото се сражава в битката при Аженкур78. За него се носят слухове, че е любовник на кралицата. По заповед на краля Босредон е арестуван и хвърлен във вериги в затвора в Монлери, след което една нощ тайно е удавен в Сена. Коженият чувал, в който е намерено тялото на нещастника, носи следния надпис: „Laissez passer la justice du roy“79. Дали Луи Босредон наистина е бил любовник на кралица Изабо, или не, ще си остане в сферата на догадките, а книгата на печално известния маркиз Дьо Сад (Histoire d’Isabelle de Baviere, reine de France, написана през 1813 и публикувана едва през 1953 г.), в която се твърди, че преди Френската революция уж съществувал документ за самопризнанията на Босредон, си остава един твърде ненадежден източник на информация. Но ако тази изневяра е била истина, трябва да приемем, че без съмнение това е предизвикало драстичните мерки, взети от Шарл VI срещу Луи Босредон.
79
„Направете път на кралското правосъдие!“, Chronique du religieux de St. Denis, vol. VI, p. 72. — Б.пр.