След смъртта на кралския лекар Арсини неговите колеги изпадат в безизходица, чудейки се, какви лечебни методи и средства биха помогнали най-добре на техния труден за лечение пациент. Отначало те опитват всички стандартни процедури, използвани по онова време за лечение на душевноболни, но без успех. През 1393 г. по предложение на херцога на Бурбон, един хирург от Лион извършва „purgacion par le teste“80 — без съмнение става дума за трепанация на черепа с цел облекчаване на вътрешното налягане, оказващо вредно въздействие върху мозъка на пациента. След операцията кралят наистина се чувства по-добре, но за кратко, след което болестта му отново се възвръща.
В отчаянието си лекарите решават да използват уменията на представителите на нетрадиционната медицина. За тази цел в двореца е повикан един заклинател на име Арно Гийом, който твърди, че притежава книгата, която Господ дал на Адам и в която били описани средствата за лечение на първородния грях. Но независимо от „квалификацията“ му, опитът на този знахар да излекува краля се оказва също толкова неуспешен, колкото и усилията на кралските лекари. Той е изгонен най-безславно от двореца, независимо че до края твърди, че болестта на краля се дължи на това, че в него се е вселил дяволът (Chronique du religieux de St. Denis, vol. II, p. 88–90).
Въпреки това много духовници и преподаватели по медицина от френските университети стигат до убеждението, че Шарл VI е омагьосан и е жертва на зловредни заклинания. Затова никак не трябва да ни изненадва фактът, че през 1397–1399 г. са направени опити да бъдат изгонени злите духове от тялото на краля. Двама монаси августинци се опитват чрез магически песнопения и отвара от стрити на прах перли да прекратят демоничните въздействия върху владетеля. След като не успяват да сторят това, те обвиняват брата на краля — Луи Орлеански, че самият той причинява на краля „malefica extrinseca“81. За тази обида те са измъчвани и обезглавени. В една гора близо до Дижон пък двама заклинатели, Понсе дю Солие и Жан Фландрен, се опитват дори да призоват дявола да се яви в приготвения от тях магически кръг, но не успяват и са изгорени на клада. През 1408 г. един ломбардски монах, наричан магистър Ели, твърди, че Шарл VI е омагьосан от сребърно изображение, приготвено по заповед на херцога на Милано.
През всичките тези години постоянно се организират религиозни шествия и общи молебени с надежда излекуването на краля да стане свише. През 1399 г. Шарл VI прекарва цяла седмица в молитви пред „sudarium“82, докаран в Париж от монаси цистерианци, но новината за случилото се със зет му — английския крал Ричард II83, му се отразява толкова тежко, че той отново получава пристъп на безумие. Макар че съзнанието му често е помрачено, Шарл VI в общи линии съзнава тежкото си здравословно състояние. Поради това през 1397 г., когато усеща поредния пристъп на своята болест, той предава кинжала си за съхранение на недостъпно за него място и казва на херцога на Бургундия да отнеме ножовете на всички придворни. „В името на Иисус Христос — простенва нещастният монарх към приближените си, — ако някой от вас има нещо общо със злото, което ме измъчва, моля го да престане с тази инквизиция и да ме остави да умра!“
Вярно е, че между отделните пристъпи на лудост кралят има и периоди на просветление — понякога по-дълги, друг път по-кратки — по време на които той е в състояние да поеме върху себе си тежестта на държавното управление, председателствайки Кралския съвет и водейки преговори с чуждестранни пратеничества. През 1398 г. например той отива в Реймс, където обсъжда с императора на Свещената Римска империя Вацлав възможностите за евентуално прекратяване на Великата схизма, която разделя християнската църква. По характер този монарх доста прилича на невротичния френски крал, защото Вацлав е по-често пиян, отколкото трезвен, и освен това също е склонен към насилие и психически нестабилно поведение. За него се разказва, че когато веднъж готвачът му не успял да приготви по подходящ начин една от поръчаните гозби, бил нанизан и опечен на шиш. Друг път императорът по време на лов застрелял някакъв монах, отбелязвайки само, че работата на монасите не е да скитат из горите, а да насочват мислите си към по-възвишени неща. През 1400 г. германските принцове, вбесени от некадърността на императора, от неговото пиянство и жестокост, го свалят от престола. Шарл VI избягва подобна съдба, но неговият съвременник Пиер Салмон си задава въпроса дали френският крал няма един ден да загуби трона си подобно на своя зет Ричард II Английски (Les Demandes faites par le roi Charles VI avec les responses de Pierre Salmon, ed. 1833, pp. 97–100). През периодите, когато е с ясно съзнание, Шарл стига дотам, че смята себе си за „глава на всички християнски крале“, който възнамерява да поведе кръстоносен поход срещу турците „в защита на Унгария и на константинополския император“.
82
кърпа за покриване на главата на покойника, свалена според казаното в Евангелието от Йоан 20:7 от възкръсналия Христос и станала обект на религиозно преклонение. — Б.пр.
83
свален от престола и оставен да умре от глад през 1400 г. — вж. в глава „Средновековна трилогия“. — Б.пр.