Колкото повече време минава от смъртта на дон Карлос, толкова повече слухове се появяват. Според един от тях престолонаследникът е удушен с възглавница; френският историк от времето на крал Анри IV (1589–1610), Матьо, пише, че принцът е екзекутиран от четирима роби; коментарът на френския историк Дьо Ту (1553–1617) е, че Карлос е отровен с бульон. В своите „Спомени“ херцогът на Сен-Симон (1675–1755), известен френски разказвач на клюки, пише, че дипломатът Лувил го уведомява за нареждането на испанския крал Фелипе V да бъде отворена гробницата на дон Карлос. Главата на покойния принц била открита отделена от тялото и поставена между краката му, което предполага, че той е бил екзекутиран.
Не е трудно човек да се загуби в такава джунгла от легендарни сведения. Самият Фелипе II добавя един документ към своето завещание от 24 август 1587 г., в който заповядва личните му документи да бъдат изгорени веднага след неговата смърт. Разказва се, че такива документи, свързани със случая на дон Карлос, се пазели в зелена ракла в замъка „Симанкас“, където се помещават испанските архиви, но когато по време на Войната на полуострова един Наполеонов генерал, Келерман, нарежда въпросната ракла да бъде отворена, откриват, че съдържащите се в нея документи се отнасят до управлението на Фелипе V, а не на Фелипе II. И така, смъртта на дон Карлос е трагична, какъвто е и животът му. Може би баща му Фелипе е бил прав, смятайки, че ако този живот беше продължил, би имал още по-трагични последици за цяла Испания.
Седма глава
Великият Хари
Крал Хенри VIII хвърля мощна сянка върху Англия от шестнадесетото столетие подобно на колос. Той кара сърцата на много от поданиците си да се свиват от страх, но същевременно печели и тяхното уважение, а — колкото и да изглежда невероятно на пръв поглед — и тяхната любов. С пищната показност на своя живот, с бляскавия разкош на кралския двор, с впечатляващата си ученост, която му позволява да пише прозорливо по богословски въпроси, с любовта си към музиката, която обича както да изпълнява, така и да композира, с величието на построените по негово време сгради като Уайтхол, Хамптън Корт и Нонсъч106, с умението му на танцьор, участник в рицарските турнири и ловните походи, Хенри е един истински ренесансов принц. Направеното от него е толкова значимо и разностранно, че малцина английски крале могат да се сравняват с него по онова, което оставят след себе си в историята на своята родина. Защото той играе водеща, макар и невинаги успешна роля в европейската политика, намирайки с вещина средния път между конфликтите на вечните съперничества на династиите Валоа и Хабсбург. Заставайки в началото на страната на католическата църква като Defensor Fidei107, по-късно той става неин противник, скъсвайки с папата и създавайки английска национална църква, намираща се изцяло под негов контрол, като по този начин проправя пътя за превеждане на Светото писание на народен език, изменение на литургията в протестантски дух и разпускане на монашеските общности. С помощта на Томас Кромуел административната машина става по-ефективна, а парламентът — инициатор за създаването на огромен брой законови актове, дали живот на реформираната църква на Англия. В някакъв смисъл Хенри е основател и на английското военноморско могъщество; дори наименованията на неговите кораби — „Великият Хари“ и „Имперският Хари“ изразяват претенциите и имперските амбиции на техния господар. Дори да отчетем факта, че Хенри дължи детайлите на провежданата от него политика и осъществяваното държавно управление на такива превъзходни съветници като Томас Улзи и Томас Кромуел, той си остава велик владетел или поне оставя впечатлението, че наистина е бил такъв. „Той управлява също така добре, както царува — пише за него сър Джефри Елтън — и винаги запазва последната дума за себе си.“ (G. R. Elton, Henry VIII. Historical Association pamphlet, 1962). Посредством изкуствата и дворцовия церемониал той сякаш оркестрира своята теория за кралската власт.