В случая по-важен е фактът, че независимо от споменаването в документите на „отеклия крак“ на краля още през 1528 г., истинските му здравословни проблеми настъпват едва след злополучния рицарски турнир през 1536 г. Доста е вероятно, получената тогава травма да допринася за появата на варикозни язви, причинили по-късно поради неправилното им лечение тромбоза в единия крак и хронично обязвяване на бедрото. Същевременно кралят може да е имал и остеомиелит — хронична септична инфекция на бедрената кост, причинена вероятно също от инцидента през 1536 г.
Така вследствие от хроничните болки и чувството за дискомфорт, съпътстващо Хенри VIII в годините след 1536, допринасят за неговата раздразнителност, импулсивни решения и в крайна сметка за цялостното влошаване на неговия характер. Известният биограф на краля — професор Скарсбрик обаче не открива голяма разлика в поведението на Хенри VIII преди и след 1536 г. По този повод той пише: „Хенри не става много по-жесток, отколкото е бил преди, нито по-агресивен или по-лаком“ (J. J. Scarisbrick, Henry VIII). Друг английски изследовател — Дж. Р. Елтън, се съгласява донякъде с тази преценка, но добавя, че „без съмнение неговата122 физическа недодяланост, подозрителност, арогантност и политическа ловкост стават толкова по-отявлени, колкото повече изпълняването на капризите му и раболепието на околните влияят върху този може би най-егоцентричен характер в историята.“ (G. R. Elton, Henry VIII). Ранните години на владетеля наистина издават и неговия капризен характер, и коравосърдечността му, проявили се в свалянето на Улзи, когото е използвал като оръдие за решаване на своя „голям проблем“ в безсърдечното отношение към първата му жена и дъщеря и в екзекуцията на сър Томас Мор, с когото без съмнение е в най-близки приятелски отношения. След 1536 г. обаче в кралския двор се усеща по-голямо напрежение, тъй като самият крал става особено подозрителен и капризен. Той изпитва сатанинско удоволствие от това да си играе със своите жертви като котка с мишка и в един момент ги осъжда на смърт, а в друг — спира изпълнението на присъдата, но ги оставя да живеят в неизвестност до последния момент. Когато през 1543 г. е почти сигурно, че архиепископ Кранмър ще изгуби кралското благоволение, Хенри VIII, който решава да го пощади, го оставя известно време да стои на тръни в очакване на най-лошото и едва тогава му съобщава, че го е помилвал.
През по-голямата част от управлението необикновено силното себелюбие на краля остава доминираща черта на неговия характер и колкото повече се влошава физическото му здраве, толкова по-изявено и по-подвластно на моментното му настроение става то. Това е нещо повече от каприз и по-скоро прилича на непълноценност, изразяваща се както в личните му отношения, така и в ролята му на владетел. Той постоянно се нуждае от нови потвърждения на неговото самочувствие на крал и любовник. В емоционално отношение кралят прилича на малко момче, което се държи като гамен и се нахвърля на всяко нещо, което пожелае, независимо от последствията. Не успее ли да постигне своето, той дава израз на своето диво раздразнение. „Два пъти в седмицата кралят го ругае — разказват за всесилния му министър Томас Кромуел — и понякога яко го пердаши по главата, но въпреки това дори когато е бил наплескан по врата и сдрусан като куче, той се появява в голямата зала с непроменено и толкова весело изражение на лицето, сякаш нищо не се е случило.“ „Всичко трябва да става според желанията на краля“ — отбелязва Шапюи. „Такива принцове не търпят никакви ограничения или противопоставяне на желанията им“ — заключава Ралф Морис, личен секретар на архиепископ Кранмър (Ralph Morice, Anecdotes of Archbishop Cranmer, p. 266).
И наистина, Хенри VIII не търпи да се противопоставят на волята му. „Не бива да се изненадвате, ако видите някой обесен, разкъсан на четири или обезглавен, и то понякога за съвсем незначителни изказвания, които са били разтълкувани като насочени срещу краля“ — отбелязва през 1541 г. един посетител на Лондон. „Не си спомням — твърди френският посланик Марияк, като описва настроенията на придворните на английския крал през същата онази година — да съм виждал по-намръщени хора, защото те просто не знаят на кого да имат доверие, а кралят, който лично е обидил повечето от тях, не вярва на абсолютно никого.“ Същият дипломат съобщава на 29 май 1541 г. на своя крал Франсоа I: „Мога да добавя, че вчера всички отрязани глави, които бяха накачени по моста [на Лондон], бяха свалени оттам, така че хората да забравят тези, чиито отсечени глави им припомнят за тях, или пък, за да накачат на тяхно място нови… защото преди празника на св. Йоан Кръстител смятат да се заемат с Тауър и със затворниците там.“