Терорът се превръща в инструмент на английската политика. Посланикът Кастийон пише на френския крал: „Мисля, че малцина от висшите благородници в тази страна са в безопасност“. Съдебните процеси, водени за противодържавни действия, са с предизвестен край. Семейство Поул, за което се смята, че може да предяви някакви претенции към короната, дава най-много жертви.
През периода 1539–1540 г. на смърт са осъдени не по-малко от петдесет и трима души, повечето от които след това са екзекутирани. Ако вината за това е отчасти на кралските съветници, кралят лично контролира хода на тези дела. Смъртта шества по земята след сянката на Хенри VIII. Кастийон казва на 26 януари 1538 г., че Хенри се е превърнал в „най-опасния и жесток човек на света“. „Той е побеснял и не са му останали нито разум, нито съчувствие“ — добавя френският посланик. В една от днешните биографии на Хенри VIII се твърди, че кралят по онова време е „болен и уплашен и поради това се превръща в един от най-опасните тирани — потаен, невротичен и непредсказуем“ (Lacey Baldwin Smith, The Mask of Royalty, p. 234).
Това е постепенен процес. Ако инцидентът, който Хенри VIII преживява през 1536 г., и по-сетнешното страдание от остеомиелит и язви по краката са само спирки по един път към разкриването на неговия вече изграден характер, последвалите брачни приключения — ако не се брои последното, с Катерин Пар — имат травмиращ ефект върху монарха. Ако може да се вярва на Фокс (Foxe, Acts and Monuments, vol. V, pp. 553 ff.), дори Катерин Пар веднъж е на косъм да изпадне в немилост. Тя открито не се съгласява с краля по някакъв богословски въпрос. Хенри е толкова обиден от нейната дързост, че по съвет на Стивън Гардинър прави извлечения от закона и като я обвинява в ерес, издава заповед за нейното арестуване. „Хубава работа — коментира раздразнено кралят, — жените да стават богослови; и голяма утеха за мен — да остарея, за да ме поучава съпругата ми.“ По една щастлива случайност Катерин научава какво се готви срещу нея и казва на краля, че е било твърде погрешно от нейна страна да изразява становища по религиозни въпроси, различни от тези на съпруга ѝ. Хенри се успокоява. „Наистина ли мислиш така, скъпа, и наистина ли твоето възражение нямаше да доведе до лош край? В такъв случай ние отново сме най-добри приятели, каквито бяхме.“ Себелюбието на краля е толкова голямо, че някои днешни изследователи123 определят състоянието му като „умопомрачение, мегаломания, причинена от едно общество, което гледа на своя суверен като на единствената възможна гаранция срещу подновяването на гражданската война и което е решено да го издигне в култ и като образец на човек, и като символ на обществения мир и сигурност.“
Дали тази мегаломания не е параван за прикриване на едно дълбоко чувство за малоценност? Да твърдим, че Хенри VIII е страдал от комплекс за малоценност, пренесен от личния му живот в обществената му дейност, означава да застанем срещу всички тогавашни оценки на неговата личност и срещу мнението на повечето днешни историци. Защото неговите съвременници го смятат за един от най-надарените мъже на онова време, а днешните изследователи, макар че имат различия помежду си по въпроса за историческата отговорност, която краля носи, все пак плащат дан на неговото умело държавно управление. И въпреки това, независимо от всички заблуди и възражения срещу изразеното тук мнение, зад всичко казано за Хенри VIII може да се види онова малко гаменче, на което той често прилича с постъпките си. Защото непрекъснато е обхванат от страхове и тревоги за възможни заговори срещу него и всякакви конспирации, насочени към свалянето му от престола. Страхува се също така от болестите и смъртта, поради което прави списък от мехлеми и лекарства и изпада в голяма зависимост от своите лекари, особено от д-р Чембърс и сър Уилям Бате. Кралят се проявява като истински хипохондрик, който хуква да се спасява в случаите на така наречената „болест на изпотяването“ — едно сравнително ново и често завършващо със смърт заболяване, от което, изглежда, страдат главно хората с благородно потекло. „Самото споменаване на изпотяването е така страшно и ужасяващо за слуха на Негово величество, че той смята за по-благоразумно въобще да не приближава местата, където болестта се е появявала“ — отбелязва неговият съветник, епископ Гардинър. Когато през 1528 г. в Англия избухва епидемия от тази смъртоносна болест, която поваля на легло както кралицата Ан Болейн, така и брат ѝ Джордж, Хенри се оттегля в стаята си и се изолира колкото може от общуване с други хора. „Кралят е най-страхливият човек по отношение на тези неща, когото съм виждал“ — споделя френският посланик. Както е известно, в документите от онази епоха са отбелязани пет големи епидемии от английската болест на изпотяването (Sudor Anglicus), която не е идентична с чумата и се разпространява най-напред през 1485 г., а след това и през 1508 г., 1517, 1528 и за последен път през 1551 г. Вероятно става дума за някаква разновидност на инфлуенцата. Що се отнася до епидемията от 1528 г., графинята на Норфолк пише през септември същата година на архиепископ Улзи, като му разказва как лекува хората, страдащи от новата болест. „Ако те са дълбоко засегнати от болестта, им давам меласа с големи количества вода, а за подутите им стомаси им давам да ядат валерианови корени.“ Освен това тя съветва Улзи да не допуска в продължение на една седмица до себе си хора, които страдат от тази болест. „Оцет, пелин, розова вода и трохи от черен хляб се смесват и увиват в ленена кърпа и се поднасят към носа, за да се вдишват изпаренията, но не трябва да се допират до очите“ — продължава своите съвети херцогинята. Оказва се, че херцогът на Норфолк и някои от неговите прислужници се разболяват. По този повод херцогинята пише: „Господарю мой, никога не съм виждала хора да са толкова зле, колкото при боледуването от тази болест; между 12 и 16 часа те са много голяма опасност. Някои от тях се потят обилно, други — много малко… но за всеки случай най-разумно е болният да е на легло поне 24 часа.“