Иначе беше обичлив човек. При него се хранех с по-лоша храна, отколкото при мама, и апартаментите, в които живеехме, бяха по-мръсни и порутени, но в крайна сметка се оказа, че това са второстепенни неща. Виктор не се преструваше, че е нещо повече от това, което беше. Знаеше си, че бащинството не е за него и затова с мен се държеше не толкова като с дете, колкото като с приятел — като с любим и много близък дребосък. Това отношение задоволяваше и двама ни. Месец след като бях пристигнал, ме научи да играем на измислени страни — въображаеми светове, в които не важаха законите на природата. Някои от по-сполучливите усъвършенствахме в продължение на седмици, а начертаните от мен карти закачвахме на почетно място над кухненската маса. „Земя на мигащата светлина“ се казваше една от тях, друга беше „Царството на еднооките“. Като се имат предвид трудностите, с които действителността изпълваше живота и на двама ни, става ясно защо толкова държахме да се откъсваме от нея колкото е възможно по-често.
Скоро след като пристигнах в Чикаго, вуйчо Виктор ме заведе да гледаме филма „Осемдесет дни около света“. Главният герой в този разказ, разбира се, се казваше Фог и от онзи ден нататък вуйчо Виктор започна да ме нарича на галено Филеас — таен спомен за необикновения миг, когато, както той се изрази „се видяхме на екрана“. Вуйчо Виктор много обичаше да съчинява сложни и неправдоподобни теории за нещата от живота и никога не се умори да тълкува съкровищата от смисъл, скрити в моето име. Марко Станли Фог. Според него, това име доказвало, че пътешествията са в кръвта ми, че съдбата ще ме отведе в далечни кътчета на планетата, където човешки крак не е стъпвал. Марко, без съмнение, идваше от Марко Поло, първият европеец, посетил Китай; Станли пък идваше от онзи американски журналист, който бе тръгнал по следите на доктор Ливингстън и го бе открил „в най-черното сърце на Африка“; а Фог бе свързано с Филеас, мъжът, обиколил света за по-малко от три месеца. Това, че майка ми беше избрала името Марко единствено защото го харесваше, нямаше никакво значение, още по-малко пък това, че Станли бе чисто и просто името на дядо ми или че Фог се дължеше на случайното хрумване на полуграмотен американски чиновник. Вуйчо Виктор откриваше смисъл там, където той не съществуваше за никой друг, а после много ловко успяваше да му придаде тайнственост. Истината е, че ми харесваше да ме обсипва с внимание, и макар да знаех, че приказките му са въздух под налягане, една част от мен вярваше на всяка негова дума. Номинализмът на Виктор ми помогна да оцелея през трудните първи седмици в новото ми училище. Най-простото нещо е да атакуваш името на човека, а Фог с лекота се поддава на стотици спонтанно хрумнали извращения: например Фаг1 и Фрог2, а заедно с това дава повод и за безброй метеорологични отпратки3, като Снежко, Марко Лапавицата, Пръска дъжд, Дъжка пръс и подобни. Щом изчерпаха възможностите на фамилията ми, веднага насочиха вниманието си към малкото ми име. О-то в края на Марко така биеше на очи, че от само себе си подсказваше епитети като Дъмбо, Джърко, Мъмбо Джъмбо4, но това, до което се стигна, надмина всички очаквания. Марко стана Марко Поло; Марко Поло се превърна в блуза поло; блузата поло се преобрази в пола; полата — в лайна — зашеметяваща поредица от безмилостни находки, които, всеки път, когато ги чувах за пръв път, ме слисваха. Както и да е, преживях някак си това покръстване в ежедневието на училищния живот, ала то остави у мен усещане за безкрайната крехкост на името ми. Това име беше така силно свързано с представата ми за мен самия, че изпитвах желание да го предпазя от по-нататъшни изопачавания. Когато станах на петнайсет години, започнах да се подписвам с М. С. Фог, подражавайки на претенциозния начин, по който се подписваха боговете на съвременната литература, като в същото време се наслаждавах на факта, че инициалите ми препращат и към манускрипт. Вуйчо Виктор сърдечно приветства промяната в подписа ми. „Всеки човек е автор на собствения си живот“ — отсече той. — „Книгата, която пишеш, не е довършена. Следователно, тя се нарича манускрипт. Какво по-подходящо от това?“ Полека-лека Марко изчезна напълно от публична употреба. За вуйчо ми си бях Филеас, а когато дойде време да вляза в колеж, за всички останали бях Ем Ес. Неколцина умници подхвърлиха, че това са инициалите и на една болест5, но аз вече приемах на драго сърце всякакви асоциации и иронични подмятания по мой адрес. Когато срещнах Кити Лу, тя ми измисли няколко други прякора, но те представляваха, така да се каже, нейна частна собственост и аз с удоволствие ги одобрих: например Фоги, който използваше само в по-специални случаи, и Сирано, причините за който ще станат известни по-нататък. Ако вуйчо Виктор беше доживял да я види, със сигурност щеше да се зарадва на факта, че Марко все пак, по своя си дребен начин е успял да стигне до Китай.