— Смяташ ли, че утре Вик ще донесе закуска, която майка му е приготвила?
— Днес ли? Има вероятност.
— Ммм, с удоволствие бих хапнала датски сладки. О, оха! Само като се сетя за онези охлювчета с ягоди, сметана и крема сирене…
— Не забравяй, тя ти предложи да те научи на сладкарство.
— Само че Марлийн е много по-добра от мен… — Шевон подминава сензора за движение и лампите на верандата светват, а тя се усмихва през рамо към мен. — Освен това не бих доживяла до печенето, ако се захвана да ям… О, боже мой!
Изтървавам чантата си и вече държа пистолета в ръка, изпънала показалец покрай предпазителя, преди дори да осъзная какво става. На ярката светлина на лампата ясно се вижда, че на люлката на верандата отпред стои човек. С насочен към земята пистолет се прокрадвам покрай Шевон, за да видя през перилата какво точно ме чака. Когато очите ми най-сетне се приспособяват, за малко да изтърва пистолета.
Madre de Dios[2], на верандата ми седи дете и то е цялото в кръв!
Инстинктът ми подсказва: Хуквай към детето, грабни го в обятията си и го защити от света, провери дали не е пострадало. Обучението се запъва: Изчакай, задай въпросите, не пипай уликите, които биха помогнали да открием кой задник му е причинил това! Понякога да си добър агент, е досущ като да си безсърдечен и е трудно да се самоубедя в обратното.
Обучението обаче печели. Обикновено така става.
— Ранен ли си? — питам, без да спирам да се прокрадвам. — Сам ли си?
Детето вдига глава — лицето му е като страховита маска, нашарена с кръв, сълзи и засъхващи сополи. Подсмърча, тънките му раменца се тресат.
— Ти ли си Мерседес?
Знае как се казвам. Седи на верандата ми и знае как се казвам! Откъде?
— Ранен ли си? — питам отново, за да си дам време да обмисля нещата.
Хлапето просто ме зяпа с ококорени и тревожни очи. Момчето — почти сигурна съм, че е момче, макар че от мястото ми е трудно да се определи — е по пижама, гигантска синя тениска и раирано памучно долнище, и двете са целите опръскани с кръв, и се е свил около някакъв предмет, който гушка здраво. Когато се приближавам, хлапето сяда малко по-изправено. Изкачвам трите стъпала на верандата и вече виждам какво държи — плюшено мече, бяло на местата, където козината му не е прогизнала от ръждивочервена кръв, нослето му е с форма на сърчице, има също и корави златни крилца и ореол.
Исусе!
Шарките, които пръските по дрехите му образуват, са притеснителни — дори повече от всичко останало, — понеже са като дебели райета, твърде много ми напомнят артериална струя. Кръвта не може да е на момчето, което е почти утешително, но все пак е нечия. Хлапето е дребно и с фина костна структура, което предполага, че вероятно е по-голямо, отколкото изглежда; най-вероятно е на десет или единайсет. Под кръвта и смъртната бледност на шока май виждам и синини.
— Слънчице, можеш ли да ми кажеш името си?
— Рони — фъфли той. — Ти ли си Мерседес? Тя каза, че ще дойдеш.
— Коя тя?
— Тя каза, че Мерседес ще дойде и ще ме закриля.
— Коя е „тя“, Рони?
— Жената ангел, която уби родителите ми.
2
Пискливо скимтене внезапно ми напомня че — уф, да — Шевон е точно зад мен; Шевон, която не обича да слуша за работата ми и не може да гледа реклами за гладните дечица в Африка, без да се разреве.
— Шевон? Ще успееш ли да извадиш телефоните ни, моля те?
— Мерседес!
— Моля те? И трите? И ми дай моя, служебния?
Тя не ми връчва телефона, а по-скоро ме замерва с него и се налага тромаво да го притисна към хълбока си с лява ръка. Не мога да прибера пистолета, докато не се уверя, че наоколо е чисто, а не мога и да обиколя къщата да проверя, понеже така ще оставя Шевон и Рони незащитени. Приятелката ми не ходи въоръжена.
— Благодаря ти! — казвам с „утешителния агентски тон“ и с надежда, че моята червенокоска няма да ми го изкара през носа после. Тя смята, че това е манипулация; аз мисля, че е по-добре, отколкото да оставиш някой да превърти. — Ще отвориш ли бележника на телефона ми? Запиши името на Рони и се приготви за адрес. Щом си готова, обади се на 911, кажи им нашите имена и че сме агенти на ФБР.
— Аз не съм полеви агент.
— Така е, но просто трябва да знаят, че сме на страната на закона. Задръж, нека опитам да се сдобия и с останалото, от което ще имат нужда… — оглеждам Рони, който така силно прегръща мечето, че аха да му изстиска пълнежа. Не е мръднало от мястото си на люлката и нито около него, нито на стълбите има кървави отпечатъци. По босите му крака кръвта засъхва, но липсват стъпки.