— Много мило от ваша страна, господин Ай.
Той беше мълчалив, унил, отслабнал — изгнаник, преживяващ с хитрост в чужда страна. Явно нямаше желание да разговаря, а и аз предпочитах да не говоря с него. Все пак от време на време през тая продължителна, тягостна, бъбрива вечеря, макар цялото ми внимание да беше насочено към ония загадъчни и влиятелни орготейци, които искаха да се сприятелят с мен или да ме използуват, усещах остро неговото присъствие, мълчанието му, тъмното му извърнато лице. И ми мина през ума, при все че отхвърлих тази мисъл като неоснователна, че не бях дошъл в Мишнори да ям печена черна риба със сътрапезниците по своя воля; нито пък те ме бяха докарали тук. Естравен ме бе докарал.
9. ЕСТРАВЕН ПРЕДАТЕЛЯ
Източнокархидейско предание, разказано в Горинхеринг от Тоборд Чорхауа и записано от Г.А. Тази история е известна в няколко варианта и една пиеса, основаваща се на нея, влиза в репертоара на пътуващите артисти източно от Каргав.
Много отдавна, преди времето на крал Аргавен I, който обединил Кархида в едно кралство, имало кръвна вражда между владенията Сток и Естър в страната Керм. Враждата се изразявала в набези и засади в течение на три поколения и оставала непримирима, защото била спор за земя. Плодородната земя е рядкост в Керм, а гордостта на едно владение е в дължината на границите му, пък велможите на страната Керм са горди и обидчиви хора, хвърлящи черни сенки.
Случило се така, че наследникът по плът на Естърския велможа, млад човек, бродейки със ски по Леденото езеро през месец Ирем, когато се ловят пестри, се натъкнал на рохкав лед и паднал в езерото. Макар че, като използувал едната ска за подпора откъм един по-твърд край на леда, най-после се измъкнал от водата, той бил почти толкова зле извън водата, колкото и в нея, защото бил измокрен, въздухът бил курем4 и настъпвала нощ.
Тъй като не виждал никаква надежда да стигне Естър, отстоящ на осем мили по нанагорнището, поел към селото Ебос на северния бряг на езерото. Когато се стъмнило, по ледника се спуснала мъгла и застлала цялото езеро, тъй че не можел да вижда нито пътя си, нито къде да стъпва със ските. Движел се бавно, страхувайки се от рохкав лед, и все пак бързо, защото студът прониквал до костите му и скоро нямало да може да се помръдне. Най-после в тъмнината и мъглата той съзрял пред себе си светлинка. Захвърлил ските, защото по езерния бряг трудно се вървяло, а и на места нямало сняг. Краката му не го държали повече. Той се влачел със сетни сили към светлината. Бил се отклонил много от пътя за Ебос. Намерил се пред малка, усамотена къща в гора от дървета тор, каквито са всички гори в страната Керм. Те обграждали отвред къщата и се издигали не по-високо от покрива й. Задумкал с ръце по вратата и завикал силно, някой отворил и го въвел в кръга от светлина, струяща от камината.
Там нямало никой друг, само този един-единствен човек. Той свалил дрехите на Естравен, които, вледенени, били като дрехи от желязо, увил го в кожи, с топлината на собственото си тяло прогонил мраза от нозете, ръцете и лицето на Естравен и му дал да пие гореща бира. Най-сетне младежът се съвзел и погледнал тоя, който се грижел за него.
Той бил непознат, млад като него. Огледали се един друг. Всеки от тях бил красив, с яко тяло и изящни черти, строен и мургав.
Естравен казал:
— Аз съм Арек от Естър. Другият рекъл:
— А аз — Терем от Сток.
Тогава Естравен се засмял, защото бил още отпаднал, и запитал:
— За да ме убиеш ли ме стопли и ме съживи, Стоквен? Другият отговорил:
— Не.
Той протегнал десница и докоснал ръката на Естравен, сякаш за да се увери, че мразът е прогонен. Известно време двамата стояли така неподвижни, с допрени ръце.
— Те са еднакви — рекъл Стоквен и като сложил дланта си върху Естравеновата, показал, че е така: ръцете им били еднакви по дължина и форма, пръст по пръст, съвпадайки като двете ръце на един човек със събрани длани.
— Никога преди не съм те виждал — казал Стоквен. — Ние сме смъртни врагове.
Той станал, подсилил огъня в огнището и като се върнал, седнал до Естравен.
— Ние сме смъртни врагове — повторил Естравен. — Но съм готов да се закълна в кемър с теб.
— И аз също — отвърнал другият.
Заклели се във взаимен кемър, а тогава, както и сега, в Кермската земя клетвата за вярност била ненарушима, незаместима. Тази нощ, както и следния ден, и следната нощ те прекарали в колибата сред гората, до замръзналото езеро. На другата сутрин група хора от Сток дошли в колибата. Един от тях познал Естравен по външност. Той не казал нито дума, а без предупреждение извадил ножа си и на място, пред очите на Стоквен намушкал Естравен в гърлото и гърдите… Младият човек се строполил върху студеното огнище, облян в собствената си кръв, мъртъв.