— За Бога! За какво говориш?
— Майка ми казва, че няма смисъл да се молим в Скарклиф, но няма къде другаде да отида. Вие сте единствените, които сте достатъчно близко, за да помогнат. Чувал съм баща ми да казва, че той и Хю Непреклонния са братовчеди. Ето защо днес дойдох тук.
— Успокой се, Реджиналд — каза му мило Алис.
— Казаха ми, че сър Хю е в Лондон, но ти си тук, както и много от войниците му. Можете да ни помогнете. Моля те, мадам…
— Трябва да ми разкажеш всичко от самото начало — каза строго Алис.
Но сякаш нещо се пречупи вътре в Реджиналд. Сякаш се бе държал с последно усилие на волята си прекалено дълго. Сега в очите му заблестяха сълзи.
— Загубени сме, ако не ни се притечете на помощ. — Думите излизаха от устата му като порой. — Баща ми е далеч на юг, за да участва в турнир. Казва, че имаме нужда от тези пари. Повечето от рицарите и войниците ни са с него.
— Реджиналд…
— Сър Едуард пристигна вчера и влезе насила в дома ни. Майка ми е ужасена. Не знам как да изпратя съобщение на баща ми, което да стигне достатъчно бързо, за да я спаси.
— Замълчи. Аз ще се погрижа за това. — Алис сложи ръка на рамото му и го заведе до ведро с вода до огнището — Първо трябва да те изкъпем. — Тя погледна към иконома — Ълбърт, изпрати някои да донесе чист кат дрехи.
— Да, милейди. — Ълбърт направи знак на един от кухненските работници.
Бяха необходими няколко минути, за да се измие Реджиналд и да облече чисти дрехи. Когато стана готов, Алис седна до него на една от кухненските маси.
— Моля някой да донесе на госта ми купа от моята специална зелена чорба — каза тя.
Един от готвачите сипа от постния бульон и донесе купата на масата. Успокоителният аромат на корен от магданоз, с който бе подправена чорбата, се разнесе наоколо.
— Хапни си — каза му Алис. — Ще те подкрепи.
Реджиналд изгълта чорбата така, сякаш умираше от глад, но като свърши, се намръщи и остави купата.
— Благодаря, милейди — каза той с вежливост, която изглеждаше пресилена. — Бях много гладен. — Понечи да изтрие устата си с ръкав, но спря, очевидно притеснен от лошите си маниери. Изчерви се и въздъхна.
— А сега ми разкажи кой е сър Едуард и как е влязъл насила в дома на баща ти.
— Едуард от Локтън е рицар без земя — каза Реджиналд — Наемник, който продава меча си навсякъде, където го поискат. Майка ми казва, че си е истински разбойник.
— Защо е дошъл в Рейвънхол?
— Майка ми казва, че е дошъл, защото знаел, че баща ми го няма. Казва, че според сър Едуард Хю Непреклонния няма да се притече на помощ на Рейвънхол заради лошата кръв между двете имения.
— Едуард от Локтън просто влезе в дома на баща ти и започна да командва, така ли?
— Да. Когато пристигна вчера, каза, че е дошъл с мир. Поиска подслон за през нощта за себе си и хората си. Майка ми не се осмели да му откаже. Не бихме могли да се защитим с малкото войници, които остави баща ми.
— Значи го е пуснала, надявайки се, че той ще си тръгне на сутринта?
— Да. Но той остана. — Реджиналд имаше много нещастен вид. — Сложи свои хора да пазят стените на крепостта. Държи се така, сякаш той е господарят на Рейвънхол. Превзе крепостта ни, без дори да я е обсаждал.
— Сигурна съм, че сеньорът на баща ти, сър Еразъм от Торнууд, ще предприеме нещо срещу сър Едуард, когато научи за това.
— Майка ми казва, че сър Еразъм е на смъртно легло и вероятно ще умре, преди да му изпратим съобщение.
— Fait accompli1 — промълви Алис.
— И мама така казва.
Алис си спомни как чичо й бе настанил сина си в имението на баща й. Добре си спореха клириците по казусите на кралските закони, каноничните закони и търговските закони, но истината беше, че собствеността е всичко. Мъж или жена, които не могат да защитят това, което притежават, скоро го губят в полза на някой по-силен от тях. Такъв е животът.
— Знам как се чувстваш, Реджиналд.
Реджиналд вдигна към нея разтревожен поглед.
— Снощи, след вечерята, сър Едуард се опита да накара майка ми насила да отиде в стаята му. Тя беше ужасена. Сигурен съм, че имаше намерение да й причини зло.
По гърба на Алис полази студена тръпка.
— Мили Боже. Майка ти… Добре ли е тя? Какво се случи?
— Отскубна се от него, сграбчи ме за ръката и ми каза, че трябва да избягаме в стаята в кулата. Успяхме да се доберем дотам и заключихме вратата.
— Слава Богу — въздъхна Алис.
— Едуард побесня. Чука по вратата и ни заплашва с какво ли не. Най-накрая си тръгна, но се закле, че ще ни умори от глад. Мама още е там. Не е яла и пила нищо от снощи. — Той погледна към празната си купа — А това е всичко, което съм ял аз от вчера насам.