Всеки втори петък се свикваше събиране на сътрудниците. Участвах в няколко от тях. Но когато видях резултатите, не стъпих повече. Ако вестникът искаше да продължи да живее, това си беше негова работа. Държах се на разстояние. Слагах текстовете си в един плик и ги пъхах под вратата.
Хайънс ми позвъни; „Имам една идея, искам да ми събереш най-добрите поети и писатели, които познаваш, за да издадем една литературна антология.“
Събрах ги. Издаде я. И ченгетата заведоха дело срещу него за разпространение на порнографска литература.
Бях добър човек. Обадих му се. „Хайънс?“
„Да.“
„Знам, че имаш проблеми около тази история, и затова реших да пиша безплатно за теб. Доларите, които бих получил, нека отиват за съдебните разноски.“
„Благодаря ти много“ — каза.
И ето как Джо Хайънс имаше на разположение най-доброто перо на Америка, без да плаща пукнат цент.
Една вечер ми позвъни Чери.
„Защо не идваш на събиранията на стъф?4 Много му липсваш.“
„Какво? Какво, по дяволите, говориш Чери? Дрогирана ли си?“
„Не, Ханк, сериозно ти говоря. Всички те обичаме. Ела на следващото събиране, моля те!“
„Ще си помисля.“
„Мъртви са без теб.“
„Мъртви са и с мен.“
„Имаме нужда от теб, приятелю.“
„Ще си помисля, Чери.“
Отидох. Самият Хайънс подхвърли нещо от рода, че на първия юбилей на вестника виното, путките, лайфът и сексът ще потекат в изобилие.
Влязох с настроение, очаквайки да видя хората, налягали по пода да се чукат, а вместо това намерих само някакви дребни същества, които работят. Напомняха ми, така прегърбени и грозни, възрастните бродирачки, които получават платовете през стари, вонящи, пълни с мишки асансьори. Стогодишни, мъртви, горди и невротизирани, работеха, работеха, работеха, за да създадат някой милионер в Ню Йорк, във Филаделфия, в Сейнт Луис.
А пък тези тук, в „Отвореното путле“, бачкаха без пари, а Джо Хайънс, този варварин и дебелак, се разхождаше нагоре-надолу зад тях, с ръце на гърба, внимавайки всеки доброволец точно да изпълнява дълга си.
„Хайънс. Хайънс, мръсно копеле! — изревах, влизайки. — Управляваш пазар за роби, приличаш на Саймън Легри Мръсника. Ако става дума за полицията и номерата на Вашингтон, призоваваш към справедливост, а ти самият си най-голямата свиня. Хитлер, умножен по сто, търговец на роби, копеле! Пишеш срещу дивотиите, а после вършиш същите и по-лоши. Кой, по дяволите, смяташ, че си бе, педераст? Кой дявол смяташ, че си?“
Всички от стъфа бяха свикнали с моето държание и мислеха, че каквото и да кажа, ще с чиста глупост, и че Хайънс беше Истината.
Самият Хайънс дойде при мен и ми тикна тесте ленти в ръката.
„Седни — каза, — опитваме се да увеличим тиража. Сложи от тези ленти на всеки вестник. Пращаме непродадените броеве на евентуални абонати…“
Хайънс, сладкото момче, Любовникът на Свободата, използваше методите на големите фирми. Промиването на мозъци надминаваше себе си.
Дойде пак и взе лентите.
„Много бавно работиш.“
„Я се еби, майчице. Нали щяхме да се давим в шампанско, а сега гълтам мастило…“
„Ей, Енди!“
Извика един клет роб с изпито лице и ръце като клечки. Горкичкият Енди, умираше от глад. Всички гладуваха в името на Делото. Освен Хайънс и жена му, които живееха в двуетажна къща и бяха изпратили едно от децата си в Частен Колеж. На всичкото отгоре Хайънс имаше едно татенце в Кливланд, шеф на Плейн Дилър и с толкова мангизи, че не знаеше какво да ги прави.
Накрая Хайънс ме изхвърли заедно с още един тип. Док Стънлей, милия — така мисля се казваше — и жена му. Когато излизахме спокойно от задната врата, поделяйки на три една бутилка евтино вино, ни настигна ехтящият глас на Джо Хайънс:
„Вървете по дяволите и кракът ви да не е стъпил повече тук, освен твоя, Буковски!“
Онанист, но знаеше кой спасява вестника му…
Още едно съдебно дело от полицията. Този път заради публикуване снимката на една путка. Хайънс беше забъркал голяма каша. Искаше или вестникът му да се качи на върха, или да го закрият и да се отърве. Много трудно се справяше. Интерес към вестника проявяваха само онези, които бачкаха безплатно, и другите, които получаваха по трийсет и пет долара седмично. Но Хайънс не си губеше времето и успя да чука две от сътрудничките.
„Защо не се махнеш от онази мръсна работа и не дойдеш да работиш при нас?“ — ме попита.
„Колко?“
„Четирийсет и пет долара седмично. Включително и рубриката ти. Всяка сряда ще разнасяш с колата си вестници, а аз ще ти плащам бензина. От време на време ще пишеш по някоя специална статия. Работно време от единайсет до седем и половина. Петък и събота си свободен.“