Какво ли е направил Учителя?
Първите лъчи на изгрева обагряха в кървавочервено небето над Хълма на маслините и очертаваха кривите силуети на старите дървета, когато Иосиф от Ариматея влезе в града и започна да блъска с юмруци вратата на конюшнята. Сънен, конярят излезе и пое юздите на запотените животни, за да се погрижи за тях. Иосиф продължи бързо пеша нагоре по стъпалата към централната част на града, като в бързината от време на време вземаше по две наведнъж.
Във влажния сумрак преди зазоряване забеляза как утринният бриз полюшва клоните на акациевите дървета, натежали от цвят. Всяка пролет градът биваше удавен в тяхното жълто море. Поникнали в пукнатини и арки, тези дървета сякаш запълваха всяка пора на подобния на лабиринт град. Сега, докато се движеше по криволичещите стръмни улички, Иосиф вдишваше с пълни гърди техния силен аромат, който му напомняше на разпален в кадилница тамян, просмукал се в стените на заспалия град и във водоемите в подножието на хълма Сион.
Акацията — свещеното дърво.
— Нека ми издигнат олтар сред тях, за да са винаги наблизо — изрецитира на глас Иосиф.
Неочаквано съзря високата царствена фигура на Никодим и си даде сметка, че е пристигнал пред познатата порта, зад която бяха градината и дворецът на неговия приятел. Един слуга вече заключваше зад господаря си, а той, с развети дълги коси, разперваше ръце, за да посрещне Иосиф, който отвърна на прегръдката.
— Помня, когато бях момче в Ариматея — промълви Иосиф, загледан към морето от посипани със злато клони, — че край брега растяха гъсти chittah, наричани от римляните „акация“, заради острите им тръни — това е дървото, от което Яхве ни поръча да изградим неговия първи храм — дървените решетки и олтара, Най-светия от светите, дори свещената арка. Келтоите6 и гърците почитат дървото като нас и дори го наричат „златния клон“.
— Живя прекалено дълго сред езичници, приятелю — поклати глава Никодим. — Дори външният ти вид е богохулен пред очите на Бога.
Трудно е да се възрази на такова нещо, помисли си Иосиф печално. С късата тога и сандали с кръстосани почти до коленете каишки, с тези мускулести, обгорели от слънцето крайници, обръснатото лице — кожата му бе набръчкана и изсъхнала от соления морски въздух, — косата му също не беше подстригана по предписанията, а бе прибрана в плитка на тила, така той приличаше по-скоро на мъжете от север или на хиперборейски7 келт, отколкото на уважаван юдейски търговец, какъвто всъщност беше, на член на групата на „седемдесетте“, както обикновено наричаха синедриона.
— Ти беше този, който подкрепи Учителя още като момче да поеме по странните пътеки, водещи единствено към разрушение — отбеляза Никодим, докато вървяха надолу по склона. — През последните няколко седмици се молих горещо да се прибереш, преди да е станало твърде късно. Мисля си, че ти единствен би могъл да внесеш някакъв ред в бъркотията, която се случи през годината на твоето отсъствие.
Истината бе, че Иосиф бе отгледал Учителя като свое дете, откакто бащата на момчето — дърводелец, който също носеше името Иосиф — почина. Беше го вземал със себе си на кораба при множеството си пътувания, за да научи древните мъдрости на най-различни култури. Въпреки ролята си на родител, Иосиф от Ариматея, който вече бе преминал четирийсет и бе член на синедриона, а бе само седем години по-възрастен от своя така наречен син, не можеше да мисли по друг начин за него освен като за Учителя. Не просто като за равин, което означава „мой наставник или учител“, а като за голям духовен водач, какъвто бе станал. Въпреки всичко казаното току-що от Никодим му се стори неясно.
— Какво разбираш под бъркотия? Щом получих съобщението ти, пристигнах възможно най-скоро — рече Иосиф, пропускайки факта, че е изложил на риск не само състоянието си, но и живота си. — Предполагам, че говориш за политическа криза — нещо много спешно — непредвиден инцидент, който може да попречи на плановете ни…
Никодим спря насред улицата и впери в Иосиф тъжните си тъмни очи, зачервени от изтощение или може би от плач. Изведнъж Иосиф си даде сметка колко много се е състарил приятелят му за тази година, докато го нямаше. Сложи длани на раменете му и зачака със сериозно изражение, а в същото време онзи неприятен леден страх пропълзя по кожата му, въпреки че въздухът наоколо бе топъл и хоризонтът от моравосин вече бе добил прасковен цвят в очакване на слънчевия диск. Иосиф не беше сигурен, че иска да чуе отговора.
6
Смята се, че келтите са били първите хора, населявали Европа на север от Алпите. Хекатеус от Милет (500–476 пр. Хр.) и Херодот от Халикарнасус (490–425 пр. Хр.) са били първите, които оставят документ за „Keltoi“ и тяхното „рождено място“ — реките Дунав, Рейн и Рона, за които има научни доказателства. — Б.пр.
7
Хиперборея — арийската империя отвъд Полярния кръг. Данните от няколко, проведени наскоро, археологически експедиции доказват, че прародината на индоевропейските племена следва да се търси в най-северните райони на Стария континент. — Б.пр.