Напъна се да изкачи хълма откъм едната му страна. Най-сетне достигна върха и огледа земите наоколо. Нямаше много за гледане. На известно разстояние стадо тревопасни, вероятно бизони, пасяха. Групи от други животни скитаха като сенки. Кой знае защо, той ги оприличи на пронгхорни1.
Нещо, което приличаше на мечка, се поклащаше в коритото на пресъхнала река. Останалото, което видя, бе пуста земя, разкъсвана тук-там от потоци и осеяна с многобройни хълмове. Имаше и храсталаци и малки горички, разсеяни наоколо.
Когато се върна в лагера, вълците се бяха отдръпнали от трупа на бизона, който сега не бе нищо повече от кости и парчета кожа, развяващи се от вятъра. Дузина лешояди подскачаха наоколо, кълвейки се един друг, за да запазят територията, която всеки един от тях смяташе за своя, и кълвяха последните парченца месо, останали по скелета.
Буун се настани да чака по най-добрия възможен начин. Изминаха четири дни и все още нямаше никаква Машина. Той бе изпълнил задачите си. Няколко пъти обиколи разбитото чудовище, пазейки безопасна дистанция. Опита се да го реконструира наум и да свърже счупените елементи в едно цяло. Може би щеше да свърши тази работа по-добре, ако си бе позволил да се доближи по-плътно до него, да вземе някои части и да ги разгледа. Но той не го направи. Чудовището не проговаряше и той накрая се убеди, че то никога не му бе говорило и че споменът за подобен разговор бе само негово умствено отклонение.
В края на четвъртия ден оставаха няколко парчета от месото, което бе приготвил, но бяха вече развалени. А той все още беше твърде цивилизован, за да яде развалена храна.
На сутринта на петия ден откъсна лист от бележника, който носеше във вътрешния си джоб, и написа с парчето молив: „Отивам на лов. Връщам се веднага.“
Остави бележката върху купа камъни, които покриваха заритото месо и я покри с друг камък.
Чувстваше се отлично, когато тръгна с пушката. Най-сетне имаше какво да прави, имаше задача пред себе си, а не просто някаква работа за запълване на времето.
След около миля се показа вълкът, спуснал се от хълма, за да го последва. Движеше се от дясната му страна — на около стотина метра и леко отзад; изглеждаше настроен приятелски и щастлив отново да бъде с него. Той му проговори, но вълкът не обърна внимание на говора и продължи да върви с него.
Час и нещо по-късно, той забеляза малко стадо пронгхорни, които пасяха на известно разстояние. От лявата му страна имаше пресъхнало речно русло. Спусна се в него, като се движеше колкото се може по-тихо. Речното корито водеше наляво в посоката, която щеше да го доведе по-близо до плячката му. Вълкът се бе спуснал в сухото корито заедно с него и вървеше отзад. На два пъти Буун спря и погледна дали пронгхорните са на мястото си. Те още бяха там, където ги бе видял за пръв път, и се хранеха с туфи трева и бурени. Изглеждаха необезпокоени, но и дистанцията бе твърде голяма — трябваше да се приближи още. Отново се спусна в речното корито и продължи предпазливо, като внимаваше къде поставя краката си. Едно пропукване можеше да накара пронгхорните да побягнат. Като че усещайки дивеча, вълкът се промъкваше зад него. Десет минути по-късно Буун отново се показа над ръба на коритото. Пронгхорните бяха по-близо, отколкото очакваше. Той взе пушката, насочи я към животното, което искаше, прицели се и стреля. Пронгхорнът подскочи във въздуха и тежко падна. Останалата част от стадото препусна назад, на неколкостотин ярда спря, обърна се и погледна в неговата посока. Когато Буун се изкачи по ръба на коритото, те отново препуснаха.
Буун взе на рамо жертвата си и с вълка от едната си страна се насочи към лагера. Вълкът припкаше отстрани с доволно изражение от добре свършената работа.
В лагера Буун одра пронгхорна и разстла отстрани кожата, за да разположи върху нея парчетата месо. Като изкорми животното, той запази черния дроб, после изхвърли останалите вътрешности към скелета на бизона. Вълкът се захвана на работа. Буун разряза черния дроб, набучи го на една треска и го постави върху въглените. Сетне се зае да разчисти тялото. Запази филето и единия бут, а каквото остана, занесе извън лагера и изхвърли. Вълкът изостави вътрешностите и се насочи към по-приятната храна.
Буун се зае да сготви това, което щеше да го храни през следващите няколко дни. Така не може да продължава, помисли си той. Живееше ден за ден и възможността това да продължи по същия начин бе ограничена от четирите патрона в пушката. Преди те да свършат, той трябваше да измисли начин да се изхранва. Имаше нужда от дърво за лък, сухожилия за тетива, прави пръчки за стрели, камък за острието на стрелите и за нож, защото джобното ножче нямаше да издържи още дълго.