— Тогава трябва да се пазиш, ако я срещнеш повторно в образа на гебет.
— Струва ми се — отвърна Гед и протегна ръка към червените въглени, като че изпитваше някакъв вътрешен хлад, — струва ми се, че това няма да стане. Сега ние двамата сме свързани един с друг. Тя не може да се освободи от мен дотолкова, че да завладее някой друг и да му отнеме волята и същността, както направи със Скьор. Само мен може да овладее. И ще го направи, ако някога отново отстъпя и се опитам да избягам от нея, да скъсам връзката. Въпреки това, когато я сграбчих с всички сили, тя се превърна в обикновена пара и ми избяга. И отново ще избяга, макар че в действителност това е невъзможно, тъй като винаги мога да я намеря. Свързан съм с една грозна и жестока сянка и ще се откъсна от нея само ако науча думата, с която тя може да бъде победена — името й.
— Има ли имена в царството на мрака? — запита умислено приятелят му.
— Геншър, Върховният жрец, каза, че няма. Оджиън, моят учител, твърди обратното.
— „Безкрайни са споровете на мъдреците“ — цитира Веч с малко мрачна усмивка.
— Господарката на Оскил, която изпълняваше волята на Древната сила, се закле, че камъкът ще ми каже името на сянката, но аз не й вярвам много. Обаче един дракон също искаше да ми открие името й в замяна за собственото си, за да се отърве от мен. Поради това съм си мислил, че драконите може и да знаят неща, спорни за жреците.
— Знаят, ала са жестоки. Но какъв дракон? Не си ми казвал, че си говорил с дракони от последната ни среща.
Те разговаряха до късно тази нощ и въпреки че неизменно се връщаха на мъчителната тема за предстоящото изпитание на Гед, насладата от близостта им преобладаваше, тъй като взаимната им обич беше силна и трайна, издържала на времето и съдбата.
На сутринта Гед се събуди под покрива на приятеля си. Все още сънен, той се чувствуваше толкова щастлив, сякаш се намираше на място, напълно защитено от беди и злини. През целия ден това бленувано благоденствие изпълваше до известна степен мислите му и той го приемаше не като добра поличба, а като дар. Струваше му се много вероятно, че с излизането от този дом ще напусне последното убежище в живота си и затова се радваше на краткотрайния сън.
Тъй като трябваше да се погрижи за някои неща, преди да напусне Ифиш, Веч тръгна за другите села на острова с момчето, което чиракуваше при него като заклинател. Гед остана с Яроу и брат й, наречен Мур3, който по възраст беше между нея и Веч. Тъй като не притежаваше дарбата или бича на жреческата сила, не беше ходил никъде другаде освен на Ифиш, Ток и Холп и животът му бе лек и необезпокояван, той си беше все още само момче. Гед и Мур се наблюдаваха един друг с възхищение и известна завист. Струваше им се странно, че и двамата са на деветнадесет години — толкова бяха различни. Гед се удивляваше, че човек, живял цели деветнадесет години, може да е толкова безгрижен. Гледайки приятното, жизнерадостно лице на Мур, той се чувствуваше съвсем измършавял и загрубял. Въобще не му идваше наум, че Мур му завижда дори за белезите, които насичаха лицето му, защото ги взимаше за следи от драконови нокти — руната и знакът на героя.
Поради това двамата младежи малко се смущаваха един от друг. Затова пък Яроу скоро загуби страхопочитанието си към Гед, понеже се намираше в собствената си къща и беше нейна господарка. Той се отнасяше много внимателно с нея и тя го обсипваше с въпроси, тъй като според думите й Веч никога не й казвал нищо. През тези два дни Яроу непрекъснато правеше сухи житни питки за пътешествениците и им приготвяше запаси от сушена риба, месо и други провизии, докато накрая Гед й каза да престане, тъй като не възнамерявал да пътува до Селидор без прекъсване.
— Къде се намира Селидор?
— В края на Западния разлив, където драконите са на път и под път като мишките.
— В такъв случай по-добре си стой на изток. Тук драконите ни са големи колкото мишките. Ето ви месото. Сигурен ли си, че ще стигне? Слушай, едно не ми е ясно. И двамата с брат ми сте всесилни магьосници. Само да махнете с ръка, да промърморите нещо и готово. Защо тогава огладнявате? Защо да не кажете „Баница с месо!“, когато дойде време за вечеря в морето, баницата с месо се появява и вие я изяждате.
— Е, не че не можем да го направим. Ала не изпитваме голямо желание да ядем думите си, както казват хората. „Баница с месо“ не е нищо повече от една дума. Ние можем да я направим благоуханна, вкусна и дори засищаща, но тя си остава дума. Само подлъгва стомаха и не дава никаква сила на гладния.