— Инстинктивно бе избрал изискания тон, за да подчертае ироничното си отношение, тъй като съзнаваше, че се поддава на невинната съблазън на паметта. Питах се и питах другите защо този Ремо, който участвуваше в Черните Бригади, се показва така в периодите, когато Х. не беше окупиран от фашистите. Отговориха ми, че според слуховете бил шпионин на партизаните. Истина или не, но една вечер го виждам как в същия черен фиат, със същите черни зъби целува същото русо момиче, но на врата си бе вързал червена кърпа и бе облякъл зеленикава риза. Беше минал в Гарибалдийските бригади. Всички му честитяха, а той бе приел бойното име Х9, като героя на Алекс Реймънд, за който беше чел в криминалните списания. Браво, Х9, викаха му… А аз го ненавиждах още по-силно, защото обладаваше момичето с общото съгласие на народа. Но някои казваха, че бил фашистки шпионин при партизаните, мисля, че говореха така, защото и те са желаели момичето, но както и да е, Х9 беше съмнителен…
— И после?
— Извинявайте, Казобон, защо толкова се интересувате от моите истории?
— Защото разказвате, а разказите са плод на колективното въображение.
— Точка за вас. И така, една сутрин Х9 излязъл от зоната, може би е имал среща с момичето в полето, за да отиде отвъд тези жалки ласки и да покаже, че инструментът му не е толкова разяден, колкото зъбите му — извинявайте, но така и не успях да го заобичам, накратко, оказва се, че фашистите са му направили клопка, отвеждат го в града и на другия ден в пет сутринта го разстрелват.
Пауза. Белбо наведе поглед към сплетените си като за молитва ръце. После ги вдигна нагоре и заключи:
— С това доказа, че не е бил шпионин.
— И каква е поуката от притчата?
— Кой ви е казал, че притчата трябва да има поука? Но като се замисля, може би означава, че често, за да докаже нещо, човек трябва да умре.
97
Ego sum qui sum373.
Ego sum qui sum. Аксиома на херметичната философия.
— Кой си ти? — запитаха едновременно триста гласа, а в това време двадесет шпаги блеснаха в ръцете на най-близките призраци…
— Ego sum qui sum — отвърна той.
Видяхме се с Белбо на другата сутрин.
— Вчера написахме една чудесна страница от типа на романите подлистници, казах му. Но ако искаме да изградим достоверен План, би трябвало да се придържаме по-близо до действителността.
— Коя действителност? — запита ме в отговор той. Може би тъкмо романът подлистник ни дава истинското измерение на действителността. Измамиха ни.
— Кой?
— Накараха ни да повярваме, че от една страна съществува Голямото изкуство, това, което представя типични герои в типични обстоятелства, а от друга, романът подлистник, който разказва за нетипични герои в нетипични обстоятелства. Бях убеден, че един истински „денди“ никога не би се любил нито със Скарлет О’Хара, нито с Констанс Бонасьо, нито дори с Лабуанската Перла на Салгари. За мен романът подлистник беше игра, с помощта на която се разхождах вън от живота. Даваше ми сигурност, защото предлагаше недостижимото. Но не е така.
— Не е ли?
— Не. Пруст е бил прав: животът прилича повече на лоша музика, отколко на една Тържествената меса. Изкуството се шегува с нас и ни вдъхва увереност, кара ни да виждаме света такъв, какъвто творците биха искали той да бъде. Романът подлистник се преструва, че предлага една шега, но представя света такъв, какъвто е или поне какъвто ще бъде. Жените приличат повече на Миледи, отколкото на Мадам Бовари, Фу Манчу374 е по-истински от Натан Мъдреца375 и Историята е по-правдоподобна, когато е разказана от Сю, отколкото когато е предвидена от Хегел. Шекспир, Мелвил, Балзак и Достоевски всъщност са писали романи подлистници. Това, което действително се е случило, е било разказано предварително в този вид популярна литература.
— Защото е по-лесно да се подражава на романа подлистник, отколкото на изкуството. За да станеш Джокондата, ти е нужно огромно усилие, докато за да станеш Миледи, ти стига да следваш линията на най-малкото съпротивление.
Диоталеви, който до този момент не се беше обадил, забеляза:
— Погледнете нашия Алие. По-лесно му е да подражава на Сен-Жермен, отколкото на Волтер.
— Така е, съгласи се Белбо. Всъщност и за жените той е по-интересен от Волтер.
По-късно открих файла, в който Белбо преразказваше с литературни похвати нашите заключения. Казвам „литературни похвати“, защото си давам сметка, че се е забавлявал да пресъздава случката, като влага от себе си само необходимите свързващи изречения. Не успях да идентифицирам всички цитати, парафрази и заемки, но все пак разпознах много текстове от този яростен колаж. И този път Белбо се бе помъчил да избяга от тревожещото въздействие на Историята, описвайки живота чрез заимствувани оттук-оттам цитати.
373
Ego sum qui sum (лат.) — букв. Аз съм този, който съм. В Библията — „Аз съм вечно Съществуващият.“
374
Фу Манчу — герой от романите на Сакс Ромър, много популярен в Англия през двадесетте и тридесетте години.