— Нещастнико! Само истинският посветен знае, че не го знае!
— Да, господарю, отвръща тъпо едноръкият експедитор, както кажете, аз съм готов!
Намираме се в един бордей на Клинянкур. Тази вечер трябва да накажа теб преди останалите, теб, който ме въведе в благородното изкуство на престъплението. Преди теб, която се преструваш, че ме обичаш, и нещо по-лошо, която вярваш в това, и преди безименните ми врагове, с които ще прекараш идния уикенд. Лучано, нежелан свидетел на моя позор, ще ми услужи с ръката си — единствената — и после ще загине сам от нея.
Един бордей с квадратно отверствие в пода, което представлява вход на нещо като канал, шахта, подземен тунел, използуван от незапомнени времена за складиране на контрабандни стоки, потискащо влажен, защото е в съседство с отходната мрежа на Париж, лабиринт на престъпленията, чиито стари стени излъхват неописуема смрад, тъй че достатъчно е с помощта на Лучано, винаги предан в злото, да пробия дупка в стената и водата хлуйва на талази, залива подземието, разрушава с трясък и без това подронените стени, свързва трапа с канализацията, тъй че в него вече плават разложени трупове на плъхове, и черната повърхност, която се вижда отгоре, е сякаш преддверие към нощната гибел: там, далече, е Сена, а отвъд нея — морето…
От ръба на трапа отвесно надолу се спуска стълбичка и на нея, досами повърхността, е клекнал Лучано, въоръжен с нож: с едната си ръка стиска най-горната пречка, с другата — кинжала, а с третата се готви да сграбчи жертвата.
— Чакай, и нито звук! — прошепвам му.
Убедих те да отстраним всички, които имат белег. Ела с мен, бъди моя завинаги. Да премахнем всички, които ни пречат. Зная, че ме обичаш, ти ми го каза. Ще останем само ти и аз и подземните токове.
Сега ти влезе горда като весталка, превита одве и сбръчкана като стара вещица — о, адско видение, което разтърсва столетните ми чресла, и стискаш гръдта ми в челюстите на желанието. О, прекрасна мулатко, оръдие на Сатаната. С изкривени пръсти раздирам ризата си от тънка батиста, която краси гръдта ми, и с нокти оставям по нея кървави бразди, чувствувайки в същото време как жестоко парене обгаря устните ми, студени като ръцете на змия. Глухо ръмжене се надига от най-мрачните подземия на душата ми и се процежда през решетката на хищните ми зъби — о, аз, кентавър, избълван от преизподнята! — и почти не се чува саламандра да прелита, защото, сдържал вика си, се приближавам към теб с безмилостна усмивка на уста.
— О, скъпа моя, о, моя София, ти казвам аз с котешката изтънченост, с която говори само тайният шеф на Охранката. Ела, аз те чаках, сгуши се до мен в мрака и остани. И ти се смееш с дрезгав глас, хлъзгава като змия, предвкусвайки някакво наследство или плячка, някакъв ръкопис от ционските протоколи, който ще може да се продаде на царя… О, как умееш да прикриваш с този твой ангелски лик сатанинската си природа, пристегната свенливо в безполовите джинси и в прозиращата спортна фланелка, под която все пак не се вижда позорната лилия, жигосана от Лилския палач върху мраморната ти плът!
Ето го първия наивник, привлечен от мен в клопката. С мъка съзирам очертанията му под плаща, в който се е увил, но той ми показва знака на Тамплиерите от Провенс. Той е. Соапес, платеният убиец на групата от Томар.
— Графе, прозвучава гласът му, мигът настъпи. Твърде много години се скитахме пръснати по света. Вие притежавате последното късче от посланието, у мен е онова, което се появи в началото на Великата Игра379. Но това е друга история. Да обединим силите си, а останалите…
Довършвам думите му:
— Останалите да вървят по дяволите! Братко, сред стаята има един скрин, в него е това, което търсиш от векове. Не се страхувай от мрака, той не ни заплашва, а ни закриля. Наивникът се запътва към указаното място почти опипом. Глух плясък. Паднал е в зиналия трап. Надвесен над водата, Лучано го сграбчва и замахва с кинжала. Един остър срез и бълбукането на кръвта, бликнала от гърлото, се смесва с кипенето на подземната магма.
На вратата се чука.
— Ти ли си, Дизраели?
— Да, отвръща ми непознатият, в когото моите читатели вече са разпознали Великия Магистър на английската група. Достигнал върховете на властта, но все тъй ненаситен.
— My Lord, безсмислено е да отричам, защото е невъзможно да го скрия, че голяма част от Европа е покрита от мрежата на this secret societies, както повърхността на земята се покрива сега с железопътни линии…
— Вече го каза в Камарата на Общините на 14 юли 1856-а, нищо не ми убягва. Да минем направо на въпроса.
Евреинът бейкънист изругава през зъби и продължава:
— Твърде много са. Невидимите бяха тридесет и шест, а сега са триста и шестдесет. Умножени по две — седемстотин и двадесет. Извади сто и двадесетте години, след изтичането на които се отварят вратите, и ще получиш шестстотин, колкото са конниците от кавалерийската атака при Балаклава380.
380
Кавалерийската атака при Балаклава — битка по време на Кримската война (1854 г.) между руснаци и англичани.