— Роден! — възкликнах, сякаш поразен от гръм.
— Да, Роден, тайният предводител на Йезуитите. Роден, когото няма да подмамиш да падне в твоя трап, както подмами другите глупци. Знай, о, Сен-Жермен, че няма на света престъпление, вредоносно изкуство, коварна примка, която ние да не сме измислили преди вас, за да възславим нашия бог, оправдаващ средствата! Колко короновани глави благодарение на нас са паднали в нощта, която няма утро, посредством далеч по-хитри клопки, с цел да станем ние Властелини на света. А сега ти искаш да ни попречиш на крачка от целта да сграбчим в хищните си ръце тайната, която от пет века движи мировата история!
Говорейки така, Роден става страшен. Всички инстинкти на кръвожадната, кощунствена, долна амбиция, които са се проявявали у папите от Ренесанса, прозират сега, изписани върху челото на този син Лойолов. О, не се мамя: неутолима жад за властвуване бушува в нечистата му кръв, пареща пот го облива, смрадна пара се излъхва от него.
Как да сразя този последен враг? Идва ми на помощ неочакваната интуиция, достояние само на онзи, за когото човешката душа от векове няма непроницаеми тайници.
— Погледни ме, казвам, и аз съм Тигър.
Със сила те блъсвам по средата на помещението, раздирам фланелката ти, скъсвам колана на изящната броня, която крие прелестите на твоя кехлибарен корем. Сега, под бледата светлина на луната, която прониква в стаята през открехнатата врата, ти стоиш изправена, по-красива от змия, който съблазни Адама, горда и сластна, дева и блудница, облечена само в плътската си власт, защото голотата на жената е нейното оръжие.
Египетският шлем се спуска над твоите гъсти синкавочерни коси, гръдта ти трепти под тънката тъкан. По изпъкналото ти упорито чело се вие златната змия със смарагдови очи, стрелкайки заплашително своето разтроено рубинено езиче. О, твоята черна туника със сребърни отблясъци, пристегната с лента, по която блестят злокобни перуники, извезани с черни перли. Изпъкналите ти Венерини хълмове, които си обръснала до голо, за да добиеш в очите на любовниците си голотата на статуя! О, връхчетата на гърдите ти, леко докоснати от четката, която твоята робиня индийка е натопила в същия кармин, окървавил устните, приканващи като рана!
Роден се задъхва. Дългото въздържание, животът, отдаден на бляна за власт, само са го подготвили за избухването на неудържимото желание. Пред тази прекрасна и безсрамна царица с очи, черни като на демон, със закръглени рамене, уханни коси и бяла и нежна кожа Роден е обладан от надеждата за непознати ласки, за неописуеми сластни удоволствия, самата му плът потръпва, както тръпне Горският бог при вида на една гола нимфа, която се оглежда във водите, погубили вече Нарцис. Застанал между мен и светлината, той открива пред очите ми неудържимия си трепет, като че е превърнат в камък от Горгоната, изваян в порива на своята потисната и вече залязваща мъжественост. Безумните пламъци на сладострастието гърчат плътта му, той цял е сякаш тетива на лък, насочен към целта, изпъната до предела, отвъд който се скъсва.
Изведнъж се просва на земята и пропълзява към видението, протегнал костелива ръка в молба за капка еликсир.
— О, хрипти той, колко си красива, о, тези твои зъбки на вълчица385, които проблясват, когато открехваш червените си набъбнали устни… О, големите ти смарагдови очи, които ту искрят, ту гаснат. О, демон на похотта.
И има за какво да се гърчи нещастникът, докато ти движиш гладките си хълбоци, пристегнати в синкавия плат, и тласкаш със слабините си флипера до пълна лудост.
— О, видение, продължава Роден, бъди моя за миг само, запълни с една секунда удоволствие живота ми, похабен в служба на едно ревниво божество, утеши с мълния от сласт огнената вечност, към която твоят образ ме тласка и влече. Умолявам те, докосни лицето ми с устните си, ти, Антинея386, ти, Мария Магдалина, ти, която съм пожелавал в лицето на светиците, обладани от божествения екстаз, която съм жаждал в часовете на лъжливото преклонение пред образите на Девата, о, господарко, ти дивна си, подобно слънце, и бяла, сякаш месечина. Ето, аз отхвърлям и Бог, и светците, и самия римски папа, нещо повече, дори Лойола, и престъпната клетва, която ме свързва с моя Орден. Прося една-единствена целувка и после нек’ умра!
Приближава се още малко към нея, влачейки се на колене, запретнал расото си до кръста и протегнал ръка към недостижимото щастие. После изведнъж се просва назад по гръб с очи, сякаш изскочили от орбитите. Жестоки конвулсии гърчат лицето му в нечовешки гримаси, подобни на тези, които елементът на Волт предизвиква върху лицата на труповете. Синкава пяна обагря в червено устните му, от които се процежда съскащ и дрезгав глас, напомнящ хрипа на болния от бяс, защото ужасната болест сатириазис, това наказание за сладострастието, описана от Шарко, когато достига до своята пароксизмална фаза, предизвиква симптомите на кучешката лудост.