Това е краят. Роден избухва в безумен смях. После пада бездиханен на пода, жив образ на мъртвешкото вкоченясване.
В един и същи миг той подлудя и издъхна прокълнат.
Избутвам само тялото към трапа, като внимавам да не би мазното расо на последния ми враг да изцапа лачените ми ботуши.
Кръвожадният кинжал на Лучано е ненужен, но платеният убиец не смогва да направлява движенията си, обзет от животинската си страст да ги повтаря механично. Смее се и пробожда един труп, вече лишен от живот.
Сега те отвеждам до ръба на трапа и милвам шията ти, докато ти се надвесваш, за да се любуваш на сцената. Казвам ти:
— Доволна ли си от своя Рокамбол, о, недостижима любов моя?
И докато ти ми кимаш утвърдително и се хилиш похотливо, пускайки слюнка в дупката, едва забележимо затягам хватката си. Какво правиш, любов моя? Нищо, София, убивам те. Сега съм Джузепе Балсамо и вече нямам нужда от теб.
Любовницата на архонтите издъхва и пада във водата, Лучано приподписва с един удар на кинжала присъдата на моята безжалостна десница и аз му казвам:
— Сега можеш да изпълзиш, вярна моя прокълната душа. И когато той, изкачвайки се, ми предлага незащитен гърба си, забучвам между плешките му тънка кама с триъгълно лезвие, което почти не оставя белег. Той рухва обратно в трапа, аз затварям капака, всичко е наред, напускам бордея, докато осем трупа пътуват към Шатле по тунели, на мен едничък известни.
Завръщам се към моята уличка в квартала Сент-Оноре. Поглеждам се в огледалото. Ето ме, казвам си — владетел на света. От кухия връх на моята кула властвувам над цялата земя.387 В отделни мигове собственото ми могъщество ме замайва. Излъчвам енергия, пиян съм от власт.
Уви, отмъщението на живота не ще се забави. Няколко месеца по-късно в най-дълбоката крипта на замъка Томар, станал вече господар на тайнствените подземни токове и властелин на шестте свети места за тридесет и шестимата невидими, последен от последните Тамплиери и Върховен Непознат сред всички Върховни Непознати, щях да се венчая за Чечилия, леденооката хермафродитка, от която вече нищо не ме дели. Намерих я отново, векове след като ми бе отнета от човека със саксофона. Сега тя пристъпва, пазейки равновесие, по облегалката на пейката, синя и руса, и аз още не зная какво крие под прозрачния тюл, в който е облечена.
Параклисът е издълбан в скалата. Над олтара виси застрашително платно, представящо мъките на грешниците вдън Ада. Неколцина монаси с качулки ме придружават и аз все още не се смущавам, както съм омаян от иберийската фантазия…
Но, о, ужас! — платното се вдига и зад него, дивна творба на някакъв подземен Арчимболдо388, се появява друг параклис, досущ подобен на този, в който се намирам, и в него, пред един втори олтар е коленичила Чечилия, а до нея, ледена пот оросява челото ми, косата ми настръхва, кого виждам да показва с насмешлив израз белега си? Него, Другия, истинския Джузепе Балсамо, когото някой е освободил от затвора Сан Лео!
А аз? В този момент най-старият от монасите отмята качулката си и разпознавам ужасната усмивка на Лучано, кой знае как оцелял от удара на триъгълното ми лезвие, от кървавата тиня на каналите, която би трябвало да го завлече, вече труп, в безмълвните глъбини на океаните. Преминал е на страната на враговете ми, тласкан от справедлива жажда за мъст.
Монасите хвърлят расата си и се появяват облечени в брони с кръстове, пламтящи върху белоснежните им плащове. Тамплиерите от Провенс! Сграбчват ме, принуждават ме да се обърна назад, а зад мен вече се е появил палачът с двамата си гърбави помощници. Притисват ме върху някакъв уред за изтезание и жигосан с огнено клеймо, ме предават във вечна власт на тъмничаря, безсрамната усмивка на Бафомет се отпечатва завинаги върху рамото ми. Сега разбирам: това се прави, за да заместя Балсамо в крепостта Сан Лео или по-точно да заема мястото, което ми е отредено открай време.
Но ще ме разпознаят, казвам си. И тъй като всички вече вярват, че аз съм той, затворен на негово място, някой все пак ще ми се притече на помощ — поне моите съучастници. Не може току-така да се подменят затворници, без никой да забележи. Не сме вече във времената на Желязната маска… Каква жестока самоизмама! В главата ми като мълния проблясва, докато палачът притисва главата ми към един бакърен леген, от който се кълбят зеленикави изпарения, ужасната истина: сярната киселина!
388
Джузепе Арчимболдо (1527–1593) — италиански художник, автор на картини с фантастични сюжети: човешки портрети, съставени от растителни или животински елементи.