— Лия, ти откачаш.
— Аз ли? Не аз, а ти.
— Добре, дори да сме откачени и двамата, то поне трябва да ми признаеш едно: ние тръгнахме от текста на Инголф. Извинявай, човек попада на едно послание от Тамплиерите и, естествено, му се приисква да го разчете докрай. Може би се поувличаш, за да се подиграеш на търсачите на тайни, но все пак посланието е налице.
— Всъщност знаеш само това, което ти е казал онзи Арденти, а той, по собствените ти думи, бил стопроцентов фантазьор. И освен това много бих искала да го видя с очите си това послание.
Нямаше нищо по-лесно, то беше в папките ми.
Лия пое листа, огледа го първо от едната, после от другата страна, сбърчи носле, отметна косите си от челото, за да види по-добре първата част, шифрованата. После запита:
— Това ли е?
— Не ти ли стига?
— Стига ми, даже ми е много. Дай ми два дни да си помисля.
Когато Лия ми иска два дни да си помисли, то е, за да ми докаже, че съм глупак. Винаги я обвинявам в това, на което тя отговаря:
— Ако разбирам, че си глупак, тогава съм сигурна, че наистина те обичам. Ясно ми е, че си глупав, и пак те обичам. Това не те ли успокоява?
Два дни изобщо не говорихме на тази тема, пък и Лия почти не си седеше вкъщи. Вечерно време я наблюдавах как се свива в едно ъгълче и си записва нещо, късайки лист подир лист.
Когато се качихме в планината, детето цял ден се търкаляше на поляната, Лия приготвяше вечерята и ми каза, че трябва да ям, защото съм станал слаб като клечка. След вечеря ме помоли да й приготвя двойно уиски с много лед и малко сода, запали цигара, както прави само в особени моменти, накара ме да седна и започна да ми обяснява:
— Сега внимавай, Пум, защото ще ти докажа, че най-простите обяснения винаги са най-верните. Този ваш полковник ви е заявил, че Инголф е намерил някакво послание в Провенс, и аз напълно му вярвам. Сигурно е слязъл в подземието и наистина е открил този текст — и почука с пръст по редовете на френски, в някакво сандъче. Никой не твърди, че е намерил ковчеже, обсипано с диаманти. Единственото, което полковникът ви е разказал, е, че според бележките на Инголф една кутия е била продадена. И защо не, била е старинна вещ, получил е за нея някоя и друга пара, но никой не казва, че с тези средства е живял. Може да е имал малко наследство от баща си.
— А защо кутията непременно да е била евтина?
— Защото това послание всъщност представлява най-обикновен списък, паметна бележка на търговец. Хайде да го прочетем заедно.
a la … Saint Jean
36 p charrete de fein
6 … entiers avec saiel
p … les blancs mantiax
r … s … chevaliers de Pruins pour la … j. nc.
6 foiz 6 en 6 places
chascune foiz 20 a … 120 a …
iceste est l’ordonation
al donjon li premiers
it li secunz joste iceus qui … pans
it al refuge
it a Nostre Dame de l’altre part de l’iau
it a l’ostel des popelicans
it a la pierre
3 foiz 6 avant la feste … la Grant Pute
— Е, добре, сега какво?
— Боже мой, никога ли не ви е идвало наум да надникнете в туристически справочник или в исторически наръчник за този Провенс? Веднага щяхте да откриете, че Хамбарът за Десятъка, където е намерено посланието, е бил сборно място на търговците, защото Провенс се славел като главен търговски център на цялата област Шампан. И че Хамбарът за Десятъка се намирал на улица Сен Жан. В Провенс се търгувало с всякакъв вид стоки, но особено вървели топовете платно, draps или dras, както някога се е пишело, и всяко парче било белязано с марката на тъкачницата, с нещо като печат. Втората гордост на Провенс било производството на рози, червените рози, които кръстоносците донесли от Сирия. Толкова били известни, че когато Едмънд Ланкастърски407 се женел за Бланш д’Артоа и приел титлата граф Дьо Шампан, включил червената роза на Провенс в своя герб и затова войната между Ланкастър и Йорк била наречена „на двете рози“, тъй като в герба на фамилията Йорк пък имало бяла роза.
— Кой ти го каза?
— Една книжка от двеста страници, издадена от Туристическата служба на Провенс, която намерих във Френския център. Но това не е всичко. В Провенс има една крепост, която се нарича Донжонът, тоест Кулата, има една Крепостна врата Порт-о-Пен, дето мислите, че става дума за „хляб“, една Църква на Приюта, а не Убежището, както сте тълкували френското „refuge“, има, естествено, и множество църкви, посветени на една или друга Богородица, имало е или още има улица на Кръглия Камък, върху който поданиците на графа оставяли своя десятък, съществували са улица на Белите Плащове и улица на Голямата Курва, да не ти обяснявам защо, сигурно е била улицата на бардаците.
— А попеликаните?
— В Провенс навремето живели катари, които по-късно, както му е редът, били изгорени, а главният инквизитор бил покаял се катар, известен с прякора Робер льо Бугр. Затова няма нищо чудно да е съществувал площад или квартал, обозначен като място на катарите, макар катарите вече да ги нямало.
407
Едмънд Ланкастърски — последният представител на рода Ланкастър, син на Хенри VI, екзекутиран през 1471 г.