Гудрун посещаваше Диоталеви всеки ден и мисля, че го притесняваше със своите искрящи от съчувствие очи. Той знаеше, но му беше неприятно, че другите знаят. Говореше с мъка. Белбо беше написал: „Лицето му се състои само от скули.“ Косите му падаха, но това беше от терапията. Белбо беше написал: „Ръцете му се състоят само от пръсти.“
Мисля, че по време на един от мъчителните им разговори Диоталеви е намекнал на Белбо това, което е щял да му каже в последния ден. Белбо вече си е давал сметка, че отъждествяването с Плана е нещо лошо, може би дори самото Зло. Но може би за да възвърне реалността на Плана и неговата чисто въображаема същност, той го бе описал дума по дума, сякаш бяха спомени на полковника. Разказваше го като посветен, който доверява последната си тайна. Мисля, че за него е било нещо като лечение: отпращал е отново към литературата, макар и долнопробна, това, което не беше животът.
Но на 10 юни навярно се бе случило нещо, което го е разтърсило. Бележките му по този повод са объркани, мъча се да ги разгадая.
И така, Лоренца го помолила да я закара на Ривиерата, където трябвало да се види с някаква приятелка и да вземе нещо, документ или нотариален акт, някаква глупост, която е могла да бъде изпратена и по пощата. Белбо се съгласил, явно въодушевен от мисълта, че ще прекара една неделя на море с нея.
Пристигнали там, не успях да разбера къде точно, може би близо до Портофино. Описанието на Белбо беше свързано не толкова с пейзажа, колкото с настроения, избухвания, напрежения, разочарования. Лоренца отишла да си вземе документа, докато Белбо я чакал в един бар, и после казала, че можели да отидат да ядат риба в един ресторант над самото море.
От този момент нататък историята се разпадаше, възстановявам я по откъслеците от диалози, които Белбо бе редил без препинателни знаци, като че ли ги е записвал на момента и не е искал да изпусне нито едно от чудесата. Отишли с колата, докъдето можело да се стигне, след това продължили по труднопроходимите крайбрежни пътечки на Лигурия, обрасли с цветя, докато не открили ресторанта. Но едва седнали, забелязали на съседната маса картонче с надпис, че масата е запазена за доктор Алие.
Какво съвпадение, вероятно е възкликнал Белбо. Отвратително съвпадение, отвърнала Лоренца, не желаела Алие да научи, че тя е там, при това с него. Защо не желаела, какво лошо намирала в това, защо Алие да имал право да ревнува? Какво ти право, въпрос на добър вкус, бил я поканил да се разходят вън от града за същия ден, а тя казала, че е заета, да не би Белбо да искал тя да излезе лъжкиня. Не можеш да си лъжкиня, отвърнал Белбо, след като наистина си заета с мен, нима е нещо, от което трябва да се срамуваш? Да се срамувам — не, казала тя, но ще ми разрешиш да си имам свое разбиране за тактичността.
Напуснали ресторанта и поели по пътечката нагоре. Но изведнъж Лоренца спряла, насреща им идвали хора, които Белбо не познавал, приятели на Алие, обяснила, а не искала да я видят. Унизително положение, тя — облегната на едно мостче над склона, обрасъл с маслинени дървета, с лице, закрито от вестник, сякаш умирала от желание да научи какво става по света, а той, на десетина крачки от нея, пушейки, сякаш се бил оказал там съвсем случайно.
Гостите на Алие отминали, но сега пък, заявила Лоренца, ако продължели по пътеката, щели да срещнат самия него, който всеки момент можел да се появи. Белбо извикал: „По дяволите, по дяволите, и какво, като се появи?“ А Лоренца му отвърнала, че въобще нямал капчица от чувствителност. Изходът бил един — да стигнат до паркинга, без да минават по пътеката, като се спуснат напряко по склона. Задъхано бягство през напечените от слънцето сипеи и на Белбо му се откъртил токът. Лоренца му казала „не виждаш ли колко по-приятно е така, ще се задъхваш, разбира се, като не преставаш да пушиш“.
Най-сетне стигнали до колата и Белбо казал, че по-добре да се връщат в Милано. Не, отвърнала Лоренца, Алие може да е закъснял и да го срещнат по магистралата, той познавал автомобила на Белбо. „Погледни какъв чудесен ден, дай да тръгнем към вътрешността, сигурно е прекрасно, ще стигнем до другата магистрала и ще вечеряме някъде отвъд По.“
„Но защо отвъд По, какво значи това към вътрешността, изходът е един, погледни картата, трябва да се изкачим към Ушо и после да прехвърлим целите Апенини и да спрем в Бобио, оттам в Пиаченца, ти луда ли си, та това е по-страшно от Ханибал със слоновете413.“ „Нямаш никакъв усет за приключения, казала тя, и освен това си помисли колко много чудесни ресторантчета има по хълмовете. Преди всичко в Ушо е «Мануелина», дванадесет звезди в пътеводителя «Мишлен», риба колкото ти душа иска.“