Белбо изтичал до гарата, но влакът бил заминал. Като в уестърн.
Останал в Пиаченца. Потърсил криминално романче, но и будката на гарата била затворена. В хотела пък намерил само едно списание на Туринг-клуба. За нещастие в списанието имало статия точно за проходите, през които били минали. В спомена му, избледнял, сякаш всичко се било случило много отдавна, те представлявали някаква безплодна земя, напечена от слънцето и прашна, осеяна със слюдести камъчета. А върху гланцираните страници на списанието били обрисувани като оживели блянове, които заслужавали човек да се върне отново пешком по тях, за да ги вкуси повторно крачка по крачка. Изобщо, островите Самоа на Джим Царя на Конопа.
Нима е възможно човек да се втурне към своята гибел само защото е блъснал някакво куче? Но точно това се случило. През нощта в Пиаченца Белбо решил, че като се върне и заживее отново в Плана, вече нямало да претърпи нито едно поражение, защото в него той решавал кой, как и кога.
Навярно през същата тази нощ е решил да си отмъсти на Алие, макар и да не му било ясно защо и за какво. Намислил да вмъкне Алие в Плана без негово знание. От друга страна, беше типично за Белбо да търси разплати, при които единственият свидетел ще бъде той. Не поради свян, а поради недоверие към чуждото свидетелство. Вкаран в Плана, Алие щял да изчезне, да се превърне в дим като фитил на свещ. Да стане нереален като Тамплиерите от Провенс, Розенкройцерите и като него, Белбо.
Няма да е мъчно, мислел си е Белбо, сведохме до своето равнище Бейкън и Наполеон, защо да не сведем и Алие? Ще го пратим и него да търси Картата. От Арденти и спомена му се отървах, като го включих в една измислица, по-добра от неговата. Така ще стане и с Алие.
Мисля, че си е вярвал, какво ли не прави несбъднатото желание. Неговият файл завършваше — и не би могло да бъде иначе — с цитата на всички претърпели поражение от живота: „Аз Бог ли съм?“414
108
Кое е това скрито влияние, което въздействува чрез печата по-силно от всички обкръжаващи ни подмолни течения? Нима съществуват различни видове Власт? Или е само Една: малка група, която ръководи всички останали — обществото на Истинските Посветени?
Може би е забравил за намеренията си. Може би му е стигало само да ги напише. Може би му е било достатъчно да види отново Лоренца. Навярно отново е бил обхванат от желанието и желанието го е принудило да направи компромис с живота. Но тъкмо в понеделник следобед в редакцията се появил Алие, усмихнат, напарфюмиран с екзотични миризми — носел няколко негодни за издаване ръкописа, заявявайки, че ги бил изчел по време на великолепен уикенд на морския бряг. Лошото настроение на Белбо се възвърнало и той решил да го подлъже, като му загатне за някаква невидима сила.
И затова уж на шега му намекнал, че от десетина години носи на плещите си товара на опасна тайна. Някой си полковник Арденти, който твърдял, че е разкрил Плана на Тамплиерите, му поверил ръкопис… Полковникът впоследствие бил отвлечен или убит от някой, който си присвоил неговите документи, но бил напуснал „Гарамонд“ с един текст-въдица, умишлено подправен, фалшив, направо наивен, който да послужел само за доказателство, че той, полковникът, се е добрал до посланието от Провенс и до крайните изводи на Инголф, написани черно на бяло, тези, които убийците още не били открили. А в същото време една съвсем тъничка папка, съдържаща не повече от десетина странички, в която обаче бил автентичният текст, намерен сред книжата на Инголф, останала в ръцете на Белбо.
„Много любопитно, възкликнал Алие, я разкажете по-подробно.“ И Белбо разказал, разказал целия План така, както го бяхме измислили, но го представил като тайна, разкрита от старинния ръкопис. Обяснил му дори, с още по-потаен и доверителен тон, че даже един полицай на име Де Анджелис се доближил до истината, но се бил натъкнал на непроницаемото му мълчание, трябвало да се подчертае, неговото, на Белбо, пазителя на най-великата тайна на човечеството. Тайна, която в крайна сметка се свеждала до тайната на Географската Карта.