Успокоен от самообладанието на Белбо, примирен със спирането на Махалото и все така нетърпелив да узнае тайната, след като вече бе стигнал до равносметката от усилията на целия си живот, Алие се обърна отново към Якопо:
— Хайде, Белбо, бъдете по-решителен. Не виждате ли, че се намирате в една, меко казано, неприятна ситуация? Престанете да ни разигравате.
Белбо не отговаряше. Гледаше встрани, сякаш от деликатност не желаеше да покаже, че случайно е подслушал чужд разговор.
Алие настояваше с помирителния тон на човек, който убеждава дете:
— Разбирам вашето нежелание, дори бих казал, вашата сдържаност. Разбирам, че ви е неприятно да споделите една тъй съкровена и ревниво пазена тайна с тези плебеи, които току-що са ви предложили твърде долнопробно зрелище. Добре, вие можете да поверите тайната си само на мен, да ми я прошепнете. Сега ще наредя да ви свалят и зная, че ще ми кажете една дума, една-единствена дума.
— Моля? — невъзмутимо го погледна Белбо.
Тогава Алие смени тона. За пръв път през живота си го виждах властен, безкомпромисен, деспотичен. Говореше, сякаш бе наметнал египетските одежди на своите приятели. Усетих, че тонът му беше фалшив, сякаш пародираше онези, на които никога не бе отказвал своето снизходително съчувствие. Но в същото време твърде много се вживяваше в тази си нова роля. Не зная с каква цел, тъй като не можеше да бъде случайно, но той включваше Белбо в една мелодраматична сцена. Ако играеше театър, играеше го убедително, защото Белбо не долови измамата и изслуша събеседника си, сякаш не можеше да очаква нищо друго от него.
— Сега ще проговориш, заяви Алие, ще проговориш и няма да останеш встрани от тази велика игра. Мълчиш ли, загубен си. А ако проговориш, ще участвуваш в победата. Защото, истина ти казвам, тази нощ ти, аз, ние всички се намираме в Од, сефирата на блясъка, величието и славата, Од, която управлява ритуалната и тържествена магия, Од, мига, в който вечността се разтваря. От векове съм мечтал за този миг. Ще проговориш и ще се присъединиш към единствените, които след твоето разкритие ще могат да се обявят за Властелини на Света. Преклони се и ще бъдеш възвеличен. Ще проговориш, защото аз ти го нареждам, ще проговориш, защото аз ти казвам, а моите слова efficiunt quod figurant435!
Но Белбо отвърна, вече непобедим:
— Ma gavte la nata…
Макар да очакваше отказа, Алие пребледня от оскърблението.
— Какво значи това? — истерично изписка Пиер.
— Няма да проговори, преразказа Алие. Разпери ръце в израз на безпомощност и снизхождение и се обърна към Браманти: — Ваш е.
Тогава Пиер се развика разпалено:
— Да, точно така, човешко жертвоприношение, човешко жертвоприношение!
— Да, нека умре! Ще намерим отговора и сами! — също толкова разпалено викаше и Мадам Олкот, която се появи отново на сцената и се спусна към Белбо.
Почти едновременно с нея към него се спусна и Лоренца. Беше се изтръгнала от хватката на великаните и застана пред Белбо в подножието на ешафода с разперени ръце, сякаш искаше да спре някакво нападение, викайки през сълзи:
— Но вие всички сте луди, какво правите?
Алие, който тъкмо се готвеше да се оттегли, в миг застина смаян, после бързо я хвана и я дръпна назад.
След това всичко се разви за секунди. Кокът на Мадам Олкот се бе разплел, синкава и яростна като медуза, тя протегна пипалата си към Алие, дерейки лицето му, и после го блъсна настрани със силата, добита при скока. Алие отстъпи, нагазвайки с единия крак във въглените на мангала, завъртя се около себе си като дервишите, блъсна главата си в една от машините и се строполи на пода с окървавено лице. В същия миг Пиер се хвърли върху Лоренца, изваждайки кинжала от ножницата, която висеше на гърдите му; вече беше с гръб към мен и аз не разбрах веднага какво става, но видях как Лоренца залитна в краката на Белбо с восъчно лице, а Пиер замахна с кинжала и изрева:
— Най-сетне жертвоприношение! — После, обръщайки се към присъствуващите в кораба, силно извика:
— Ия Ктулху! Ия Сха-тн!
Цялата тълпа, която изпълваше кораба, се раздвижи, някои падаха изблъскани, други насмалко не събориха апарата на Кюньо. Чух, поне мисля, че чух, но не може да съм си въобразил толкова абсурдна подробност, гласа на Гарамонд, който викаше:
— Моля ви, господа, малко повече възпитание…
Браманти, изпаднал в транс, бе коленичил пред тялото на Лоренца и повтаряше:
— Азар, Азар! Кой ме сграбчва за гърлото? Кой ме приковава към пода? Кой пронизва сърцето ми? Аз съм недостоен да прекрача прага на Маат!