— Мислех, че вие държахте катедра в Баден-Баден?
— Така е, но си сътрудничим за конференцията в Хайделберг.
— А какво правите в Берлин?
— Каквото и вие в Чикаго, предполагам. Участвам в конференция — какво друго? — „Постмодернизмът и онтологичното издирване“. Има няколко интересни доклада. Но нашата хайделбергска конференция ще бъде по-добре организирана… Артър, тъй като повдигнахте въпроса за длъжността към ЮНЕСКО…
— Не съм го повдигал, Зигфрид. Вие бяхте.
— Ще бъде лицемерно от моя страна да се преструвам, че не ме интересува.
— Не съм изненадан, Зигфрид.
— Не сме ли били винаги добри приятели, Артър? Още откогато написах отзива за четвъртия том на събраните ви творби в „Ню Йорк Ревю ъв Букс“.
— Да, Зигфрид, отзивът беше хубав. Хубаво беше и че си и поговорихме.
Ръката, която поставя обратно телефонната слушалка в модерния, функционален хотел на „Курфурстендам“, е пъхната в черна кожена ръкавица, въпреки факта, че собственикът й е седнал в леглото, облечен с копринена пижама и закусва от поднос пред себе си. Никой не знае каква чудовищна деформация или нараняване крие тя, макар че са правени много предположения: отблъскващ белег по рождение, гнояща рана, отвратителна мутация, като например крак на хищна птица вместо пръсти или изкуствена ръка от стомана и пластмаса, поставена, след като истинската — така твърдят привържениците на тази теория — била смазана и обезобразена от машинариите в танк „Панцер“, какъвто Зигфрид фон Турпиц управлявал през последните месеци на Втората световна война. Той оставя ръката си облегната за момент върху телефонната слушалка, сякаш да предпази апарата от изтичане на информацията, останала в свързващия го допреди няколко секунди с Чикаго кабел, като същевременно със свободната си ръка замислено рони трохи от кроасан. После вдига отново слушалката и с черен кожен пръст набира централата, като прави справка в тефтерче с черна кожена подвързия и поръчва международен разговор с Париж. Лицето му е бледо и безизразно под нископодстриганата коса.
Таксито на Морис Зап бумти нетърпеливо пред червената светлина на светофара на широка търговска улица, безлюдна в този ранен час с изключение на млекарска кола и микробус за разнасяне на вестници. Голямо рекламно табло на стената възхвалява пътуването с Бритиш Еъруейз, от което може да се предположи, че летището вече е близо. Друга, по-малка реклама, настойчиво приканва минувача да даде свобода на вкуса си7, но не е — както Морис знае от предишния си престой — призив на Организацията за свобода на хомосексуалистите в Рамидж, а се отнася за местен деликатес от карантия. С малко късмет той самият ще нагъва довечера вдигащо пара блюдо с крехко, ароматно талиетелле, преди да премине към, да речем, консолета по милански и, може би, резен-два панетоне за десерт. Устата на Морис се напълва със слюнка. Таксито полита напред. Един часовник над бижутерски магазин показва 6:30.
В Париж, както и в Берлин, е 7:30 поради различните разпоредби на континента за спестяване на електрически ток. В спалня с висок таван в един елегантен апартамент на бул. „Юйсман“, телефонът звъни до двойното легло. Без да отваря очите си, изпъкнали като на гущер върху кафеникаво лице с груба кожа, Мишел Тардю, професор по наратология в Сорбоната, протяга гола ръка изпод пухената завивка и вдига слушалката.
— Oui? — измърморва той, все още без да отваря очи.
— Жак? — запитва немски глас.
— Не. Мишел.
— Мишел кой?
— Мишел Тардю.
Чуват се немски думи на разочарование.
— Моля, приемете моите най-дълбоки извинения — казва обаждащият се на правилен, но със силен акцент френски. — Набрал съм неправилно номера.
— Но аз не ви ли познавам? — казва Мишел Тардю с прозяване. — Като че ли разпознавам гласа ви.
— Зигфрид фон Турпиц. Бяхме заедно миналата есен в Ан Арбор.
— О, да, спомням си. „Връзката автор-читател в повествованието“.
— Исках да се обадя на един приятел на име Текстел. Името му е точно до вашето в тефтерчето ми, а и двата номера са парижки, затова съм ги объркал. Изключително глупаво от моя страна, надявам се, че не ви обезпокоих твърде много.
— Не твърде много — казва Мишел, като се прозява пак. — Au revoir.
Той се завърта назад и прегръща голото тяло в леглото до себе си, обвива се около меките му изпъкналости, гали с пръсти гладката копринена кожа на корема и вътрешната страна на бедрата, завира нос в крехкия тил под парфюмираните кичури златиста коса. „Cheri“, шепне приласкаващо той, когато то се размърдва в съня си.
7
Текстът на рекламата гласи: Have a Fling with Faggots Tonight — игра на думи, може да се разбере и като „Позабавлявайте се на воля с педерасти довечера“, и като „Хапнете си с мерак кюфтенца от кълцан дроб довечера“ (б. пр.)