В спалнята си с дъбова ламперия в колежа „Вси светии“, Оксфорд, професорът по белетристика към кралската катедра благочестиво спи сам. Нито един друг човек — мъж или жена — не споделя високото, старомодно единично легло, или което и да е друго легло, с Ръдиърд Паркинсън. Той е стар ерген и девственик. Нещо, за което не бихте се досетили от наличното огромно количество книги, статии и отзиви наоколо, които са пълни с компетентни и нерядко граничещи с неприличието описания на вариантите и приумиците в човешкия сексуален живот. Но това е само секс в главата или върху страницата. Ръдиърд Паркинсън никога не се е влюбвал, нито е пожелавал да се влюби, наблюдавайки съкрушителния ефект на това състояние върху броя публикации на колегите и съперниците си. Когато беше на тридесет и пет, вече стабилен и преуспяващ в академичната си кариера, той обмисли възможността за един брак по сметка абстрактно, претегляйки удобствата и неудобствата на семейния живот, и стигна до заключението да не се жени. Понякога реагираше на красотата на млад студент, ограничавайки се само до поставяне на плаха ръка върху рамото на младежа, но нищо повече.
От ранна възраст четенето и писането бяха запълнили цялото време от живота на Ръдиърд Паркинсън, включително и тези часове, заделяни от нормалните хора за любов и секс. И наистина, би могло да се каже, че за него четенето е любов, а писането — секс. Той е влюбен в литературата и по-специално в английските поети Спенсър, Милтън, Уърдсуърт, а и във всички останали. Да чете техните стихове за него е чисто, безкористно удоволствие, привилегировано общуване с велики умове, екстатична наслада от истината и красотата. А да пише, той самият да пише, е нещо като правенето на секс — изявяване на воля, упражняване на власт, освобождаване от напрежение. Ако не напише нещо поне веднъж на ден, става раздразнителен и депресиран, и това нещо трябва да бъде публикувано, защото да напише нещо, без да го публикува, е като мастурбация или coitus interruptus8 — нещо срамно и незадоволяващо.
Най-висшата форма на писане е, разбира се, създаването на собствена книга, нещо, което се подготвя с деликатност, финес и находчивост и се проточва месеци наред, като любовна история. Но човек не може постоянно да пише книги, дори и в момент на такава заетост има почивки и затишия, когато той просто чете други източници, и тогава нуждата да освободи потиснатото си его върху карирания лист, колкото и банален или незначителен да е поводът, става неудържима. Ето защо Ръдиард Паркинсън никога не отказва покана за написване на рецензия за книга; и тъй като е остроумен и изискан критик, получава много такива покани. Литературните редактори на лондонски ежедневни и седмични вестници непрестанно говорят с него по телефона, пакети с книги се получават в стаичката на портиера при всяко идване на пощата, и той винаги има най-малко три задачи за изпълнение по едно и също време — едната почти готова, другата — на чернова, а третата — на етап водене на бележки. Книгата, върху която си води бележки в момента, лежи разтворена, с лице надолу на шкафа край леглото, до будилника, очилата и чинийката със зъбната му протеза. Това е труд по литературна теория от Морис Зап, озаглавен „Отвъд критиката“, който Ръдиард Паркинсън рецензира за литературното приложение на „Таймс“. Протезата злобно се зъби на книжния том, ухилена сатанински към него, сякаш го кара да се махне оттам, докато Ръдиърд Паркинсън се отдава на почивка.
Будилникът звъни. Часът е 6:45. Ръдиърд Паркинсън протяга ръка да го натисне, премигва и се прозява. Отваря вратичката на шкафа до леглото и изважда тежко керамично гърне, украсено с герба на колежа. Седнал на ръба на леглото с разтворени крака, той изпразва мехура си от съдържимото му след снощното шери и червено вино. В жилището му има баня и тоалетна, но Ръдиърд Паркинсън, дошъл в Оксфорд от Южна Африка на двадесет и една годишна възраст и усъвършенствал се в английския стил до такава степен, че не може да бъде отличен от автентичните представители, е привърженик на старите традиции. Той връща нощното гърне в шкафа и затваря вратичката. По-късно един прислужник от колежа, който получава хубав бакшиш за услугата, ще го изпразни. Ръдиард Паркинсън се връща в леглото, светва нощната лампа, слага очилата си, намества зъбите си, и започва да чете книгата на Морис Зап от страницата, където е спрял снощи.
Отвреме навреме подчертава фраза или си отбелязва нещо в полето. Леко презрение играе по устните му, които са оградени с посивели бакенбарди. Това няма да е благоприятна рецензия. Ръдиард Паркинсън по принцип не обича американските учени. Те се отнасят към неговите трудове с по-малко уважение, отколкото се полага. Що се касае до Морис Зап, той изобщо не ги цени, а ги игнорира тотално (Паркинсън, разбира се, беше потърсил името си в библиографията — първото нещо, което правеше с всяка нова книга). Освен това, Ръдиард Паркинсън е написал последователно три благоприятни рецензии през последните десет дни: за „Сънди Таймс“, „Лисънър“ и „Ню Йорк Ревю ъв Букс“, и сега се чувства леко отегчен от хвалбите. Малко жлъч няма да е излишна този път и каква по-добра мишена от един нагъл, надут американски евреин, нетърпелив да демонстрира владеене на най-новата и претенциозна литературнокритична терминология.