В Централна Турция е 8:45. Д-р Акбил Борак, бакалавър по хуманитарни науки (Анкара), доктор по философия (Хъл), закусва в малката си къща в нов квартал в периферията на столицата. Той пие черен чай от стъклена чаша, защото в момента кафе в Турция не може да се намери. Топли ръцете си с чашата, тъй като въздухът в стаята хладнее поради липса на нафта за парното. Пълничката му хубава жена Оя, поставя пред него хляб, козе сирене и шипков мармалад. Той се храни отнесено, като чете книга, закрепена в изправено положение върху кухненската маса. Тя е „Събрани произведения на Уилям Хазлит“, т. XIV. От другата страна на масата тригодишният му син събаря чаша мляко. Акбил Борак обръща страница, без да забелязва.
— Не трябва да четеш на закуска — оплаква се Оя, като попива млякото. — Това е лош пример за Ахмед, а и на мен не ми е приятно. Цял ден стоя сама тук и няма с кого да си поговоря. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми обърнеш малко внимание, преди да тръгнеш на работа.
Акбил изсумтява, избърсва мустаците си, затваря книгата и става от масата.
— Няма да е още дълго. Останаха само седем тома, професор Суолоу пристига следващата седмица.
Новината, внезапно обявена преди няколко седмици, за предстоящето пристигане на Филип Суолоу в Турция с цел изнасяне на доклад върху Уилям Хазлит, е предизвикала суматоха във Катедрата по английска филология в Анкара, тъй като единствения член на преподавателското тяло, който знае нещо за есеистите-романтици (същият, който преди две години пръв беше повдигнал въпроса за отбелязване 200-годишнината на Хазлит с гостуващ лектор от Великобритания, но неполучил отговор, постепенно беше забравил за това), е заминал за Съединените щати в академична отпуска; а никой друг в катедрата в момента на получаване на съобщението, не беше прочел поне за информация и една дума от писанията на Хазлит. Акбил, който бе избран, поради общопризнатия му превъзходен разговорен английски, да посрещне Филип Суолоу на летището и да го придружава из Анкара, се почувства задължен да запълни този пропуск и защити честта на катедрата. Той съответно взе събраните произведения на Уилям Хазлит в двайсет и един тома от университетската библиотека и сега работи усилено върху тях със скорост един том на два-три дни, жертвайки временно собственото си изследване върху поредица елизабетски сонети.
Том XV е „Духът на епохата“. Акбил го пъха в куфарчето си, закопчава палтото си, целува все още нацупената Оя, щипва бузката на Ахмед и напуска къщата. Тя е последната в редицата нови еднотипни къщи, построени от сиви олекотени блокчета. Всички къщи имат малки градинки с еднакви размери и форма, границите им са ясно очертани, с ниски огради от същите блокчета. Тези градинки имат доста окаян вид. Нищо не успява да израсне между оградните стени, освен жилава трева и трънливи бурени, каквито има и отвън. Това са съвсем символични градинки, плахи стъпки към уютен извънградски начин на живот, зърнат от някакъв пътуващ турски архитект по време на кратка командировка до Ковънтри или Кьолн; или може би немощни опити за отблъскване на психическия тормоз на непоносимата за душата пустош наоколо, защото отвъд задните оградни стени на всяка градинка направо започва Централната анадолска равнина. На хиляди мили няма нищо друго, освен безплодни, прашни, брулени от ветровете степи. Акбил потреперва от полъха на вятъра, който идва чак от Централна Азия и се качва в очукания си ситроен. Не за пръв път той се чуди, дали не сбъркаха с това преместване извън града на такова пусто и безутешно място единствено, за да имат собствена къща, градина и чист въздух за Ахмед. Това му бе напомнила и Оя, когато за първи път видяха в брошура скици на квартала с малки къщи и градинки като онези, в които бяха живели през трите години изследователска работа за неговата докторска степен като стипендиант на Британския съвет. Но в Хъл имаше още: английска кръчма, магазин за чипс и риба на ъгъла, малък парк през две улици с различни люлки, над покривите се виждаха кранове и корабни мачти, и едно усещане за природа, до голяма степен подчинена на културата. От тази зима, която беше доста сурова, нещата се влошиха поради недостига на петрол, храна и електричество; двамата с Оя се скупчваха край малката печка на дърва и се топлеха със спомени за Хъл, като мълвяха вълшебните имена на улици и магазини: „Джордж стрийт“, „Хедън Роуд“, „Маркс & Спенсър“, „Бритиш Хоум Сторс“. И името на централната ж. п. гара на града — Хъл Парагон, съвсем не им звучеше странно9.