— Не казвай нищо!
— Трябва да знам!
— По-добре е, отколкото ние сами да си го причиняваме, нали така?
— Още има хора, които така и не слязоха от корабите!
— Никой никога не е казвал, че ще бъде хубаво!
Симони дръпна настрани някакви дъски. Там имаше някакъв мъж, бронята и кожите по него бяха изцапани до неузнаваемост, но все още беше жив.
— Слушай! — каза Симони, докато вятърът го шибаше. — Аз не се предавам! Вие не сте победили! Не бих направил това за никакъв бог, независимо дали съществуват или не! Правя го заради други хора! И престани да се хилиш така!
Чифт зарове паднаха върху пясъка. Искряха и пращяха известно време, а после се изпариха.
Морето се успокои. Мъглата се разпокъса и се стопи в нищото. Вън въздуха все още имаше мараня, но поне слънцето отново се виждаше, та било то и само една по-ярка част в купола на небето.
Още веднъж се появи усещането, че вселената си поема дъх.
Боговете се появиха, прозрачни и колебливи на и извън фокус. Слънцето отрази проблясващи златни къдри, крила и лири.
Когато заговориха, а те заговориха в хор, гласовете им или избързваха, или изоставаха, както се получава винаги, когато група хора се опитват добросъвестно да повторят нещо, което им е било казано да кажат.
Ом също беше в групата и стоеше точно зад Тсортеанския бог на Гръмотевиците с отнесено изражение на лицето. Можеше да се забележи, та било то и само от Брута, че дясната ръка на Бога на Гръмотевиците изчезваше зад гърба му по начин — ако човек въобще може да си представи такова нещо — който подсказваше, че някой я извива до болка.
Това, което боговете казаха, беше чуто от всеки един от воюващите на собствения му език и съгласно собствените му разбирания. С две думи то беше следното:
I. Това Не е Игра.
II. Тук и Сега, Ти си Жив.
И после всичко свърши.
— От теб ще стане добър епископ — каза Брута.
— Аз ли? — попита Дидактилос. — Аз съм философ!
— Хубаво. Крайно време и ние да имаме поне един.
— При това Ефебианец!
— Хубаво. Може да измислиш и по-добър начин да се управлява страната. Свещениците не би трябвало да го правят. Не могат да мислят за това както трябва. Нито пък войниците.
— Благодаря ти — каза Симони.
Седяха в градината на Ценобиарха. Високо над главите им кръжете орел и търсеше нещо, което да не е костенурка.
— Харесва ми идеята за демокрация. Трябва да има някой, на когото никой не вярва — каза Брута. — По този начин всички са щастливи. Помислете за това. Симони?
— Да?
— Правя те началник на Квизицията.
— Какво?
— Искам тя да бъде спряна. И искам да бъде спряна с твърда ръка.
— Искаш да убия всички инквизитори? Правилно!
— Не. Това е най-лесното. Искам колкото се може по-малко убити. Може би само тези, на които им е доставяло удоволствие. Но само те. А сега… къде е Ърн?
Движещата се Костенурка още беше на брега, с колела, зарити в пясъка, брулени от бурята. Ърн се беше чувствал твърде засрамен, за да се опита да я изрови от земята.
— Последното, което си спомням, е, че човъркаше нещо по механизма на вратите — каза Дидактилос. — Нищо не го прави по-щастлив от човъркането на разни неща.
— Да. Ще трябва да потърсим неща, които да го занимават. Напояване. Архитектура. Такива неща.
— А ти какво ще правиш? — попита Симони.
— Ще трябва да пренапиша Библиотеката отвърна Брута.
— Но ти не можеш да четеш и да пишеш — каза Дидактилос.
— Не. Но мога да гледам и да рисувам. Два екземпляра. Единият е за тук.
— Ще има предостатъчно място като изгорим Септатюха — каза Симони.
— Нищо няма да горим. Трябва да се действа разумно — каза Брута. Погледна навън към трептящата ивица на пустинята. Смешно. Никога не се беше чувствал по-щастлив, отколкото се беше чувствал в пустинята.
— И тогава… — започна той.
— Да?
Брута погледна надолу, към селскостопанските земи и селата около Цитаделата. Въздъхна.
— И тогава по-добре да се залавяме да вършим работа — каза той. — Всеки ден.
Фаста Бендж гребеше към къщи замислено.
Беше преживял много хубаво тези няколко дни. Беше срещнал много нови хора и беше продал доста риба. П’танг-П’танг, с по-нисшите си слуги, беше говорил лично с него и го беше накарал да обещае, че няма да повежда война срещу някакво място, което той никога не беше чувал. Беше се съгласил.15
Някои от новите хора му бяха показали този удивителен начин да прави светкавици. Удряш един камък с едно парче от това твърдо нещо и получаваш малки късчета светкавица, които падат върху сухите неща, които стават червени и горещи като слънцето. Ако прибавиш още дърва върху него, той ставаше още по-голям, а ако сложиш риба върху него, тя почерняваше, но ако си достатъчно бърз, тя не почерняваше, а ставаше кафява и по-вкусна от всичко, което някога беше опитвал в живота си, макар че това не беше трудно. Бяха му дали и няколко ножа, които не бяха направени от камък и парцали, нито от тръстика, и, общо взето, животът се нареждаше добре за Фаста Бендж и неговия народ.
15
Народът на Фаста Бендж нямаше дума за война, тъй като те нямаше с кого да воюват, а и животът сам по себе си беше достатъчно труден. Думите на П’Танг-П’танг бяха стигнали до съзнанието му като: „Спомняш ли си когато Пача Модж удари чичо си с голяма скала? Нещо такова, само че по-лошо“.