За своя изненада, Ом смътно долови молитвата. Не можа да различи думите, но молитвата като такава се изрази в сърбеж на крайчеца на съзнанието му.
— Не питай мен — рече той, докато се опитваше да се изправи — Нямам избор…
Корабът се бухна…
… в спокойно море.
Бурята бушуваше още, но само около непрекъснато разширяващ се кръг, в средата на който се намираше корабът. Светкавицата, пронизваща морето, ги обгради като решетките на клетка.
Кръгът се удължи пред тях. Сега корабът се понесе по тесен спокоен коридор между сивите стени на бурята, висока една миля. Над главите им вилнееше електрически огън.
После изчезна.
Зад тях, планина сивота увисна над морето. До ушите им достигаше бушуването на отмиращата буря.
Брута се изправи несигурно на крака, като се люлееше диво, за да компенсира движение, което вече не беше там.
— Сега аз… — започна той.
Беше сам. Моряците бяха избягали.
— Ом? — попита Брута.
— Ей тук.
Брута извади Бога си от едно водорасло.
— Ти каза, че нищо не можеш да направиш! — обвинително каза той.
— Не бях аз вин… — Ом млъкна. Ще има цена, помисли си той. Няма да е ниска. Не може да е ниска. Морската Царица е бог. И аз на времето си смазах няколко града. Свещен огън, такива ми ги работи. Ако цената не е висока, как ще те уважават хората?
— Погрижих се за някои неща — каза той.
Приливи. Потънал кораб. Един-два града изчезват под морето. Нещо такова ще бъде. Ако хората не изпитват уважение, тогава няма да имат страх, а ако нямат страх, как ще ги накараш да вярват?
Наистина, изглежда несправедливо. Един човек уби морско прасе. Разбира се, за Царицата е без значение кой ще бъде изхвърлен през борда, точно както за него беше без значение кое точно морско прасе е убил. А това вече не е честно, защото Ворбис беше този, който го направи. Той кара хората да правят неща, които не трябва…
За какво мисля аз? Преди да стана костенурка, дори не знаех какво значи несправедливо…
Люковете се отвориха. Хората се качиха на палубата и увиснаха на перилото. Стоенето на палубата по време на буря винаги крие опасността да бъдеш пометен извън борда, но това придобива розови очертания след часове стоене под палубата заедно с изплашените коне и пасажерите, страдащи от морска болест.
Нямаше повече бури. Корабът пореше вълните с благоприятни ветрове, под чисто небе и в море, толкова безжизнено, колкото и горещата пустиня.
Дните минаваха без да се случи нищо особено. Ворбис стоеше под палубата през повечето време.
Екипажът се отнасяше с Брута с предпазлив респект. Новина като него се разпространява бързо.
Брегът тук представляваше дюни и от време на време голо солено блато. Гореща мараня висеше над земята. Това беше такъв бряг, където корабокрушенското съглеждане на суша е по-ужасно отколкото удавянето. Нямаше чайки. Дори и птиците, които бяха следвали кораба заради остатъците от храна, бяха изчезнали.
— Никакви орли — каза Ом. Толкова можеше да се каже за това.
Някъде към вечерта на четвъртия ден гадната панорама беше нарушена от искряща светлина, високо върху морето от дюни. Тя проблясваше с някакъв ритъм. Капитанът, чието лице сега изглеждаше така сякаш сънят не му е бил редовен нощен компаньон, привика Брута при себе си.
— Той… твоят… дяконът ми поръча да си отварям очите за това — каза той. — Ти иди и го повикай сега.
Кабината на Ворбис беше някъде близо до трюмовете, където въздухът беше гъст като рядка супа. Брута почука.
— Влез.6
Тук долу нямаше илюминатори. Ворбис седеше в тъмното.
— Да, Брута?
— Капитанът ме изпрати да ви извикам, господарю. Нещо свети в пустинята.
— Добре. А сега, Брута, внимавай. Капитанът има огледало. Ще го помолиш да ти го даде на заем.
— Ъ… какво е огледало, господарю?
— Нечестиво и забранено средство — каза Ворбис. — Което за жалост може да се приложи за божествена употреба. Той ще го отрече, разбира се. Но човек с такава изрядна брада и миниатюрен мустак е суетен, а суетния човек трябва да има огледало. Така че, вземи го. После застани на слънцето и движи огледалото така, че то да насочи слънцето към пустинята. Разбираш ли?
— Не, господарю — отговори Брута.
— Невежеството е твоята защита, синко. После се върни да ми кажеш какво си видял.
Ом дремеше на слънце. Брута му беше намерил малко местенце близо до заострения край, където можеше да се припича на слънце почти без никаква опасност да бъде видян от екипажа — пък и екипажът така или иначе беше достатъчно уплашен в момента, че да тръгне сам да си търси белята.
Костенурката сънува…
6
Думите са лакмусовата хартия на съзнанието. Ако се озовете във властта на някой, който ще използва хладнокръвно думата „почни“, много бързо се преместете някъде другаде. Но ако каже „Влез“, не спирайте даже да си съберете багажа.